Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Чувството му на равновесие се разпада, когато достига познатите къщи на Маунт Джъдж. Става предпазлив, нервен. Завива нагоре по Джексън стрийт, нагоре по Потър и след това нагоре по Уилбър и се опитва по някакъв външен белег да разбере дали има някой вкъщи. Не се вижда никаква издайническа светлина. Сега е точно обед. Отвън няма никаква кола. Той обикаля два пъти блока и източва врат, за да зърне някакво лице в прозореца. Виолетови тъмни стъкла. Рут грешеше: той не иска да види Дженис.

Само възможността за това го прави така слаб, че когато излиза от колата, блесналото слънце едва не го поваля. Докато се изкачва по стълбището, стъпалата със своите черти сякаш отмерват и ограничават плахото желание на задъханото му от страх тяло да се върне. Той почуква на вратата, готов да избяга. Никакъв отговор. Потрепва отново, ослушва се и изважда ключа от джоба.

Макар че апартаментът е празен, все пак тъй много се чувства присъствието на Дженис, че той започва да трепери, видът на това кресло, обърнато към телевизора, като че ли подкосява коленете му. Изпочупените играчки на Нелсън на пода разбъркват главата му; всичко в черепа му – сивото вещество, костите на ушите, зрителният му апарат – сякаш е затрупано от тия вещи и тубата на неговото "аз" се задръства; синусите му се запушват от давещи сълзи, каквито досега не е познавал. Във всекидневната се усеща прах. Щорите все още са спуснати. Дженис ги спускаше още следобед, за да не се осветява екранът на телевизора. Някой се бе опитал да поразчисти; пепелникът и празната ѝ чаша бяха вдигнати. Заека оставя ключа от вратата и ключовете от колата върху телевизора, чиято кутия е всъщност метална, но боядисана в цвят, имитиращ дърво. Когато отваря гардероба, дръжката на вратата се удря в ръба на телевизора. Някои от роклите на Дженис липсват. Той посяга вече за дрехите си, но вместо да ги извади, обръща се и се упътва към кухнята, за да види резултата от постъпката си. Леглото им стои там смъкнато в прецеждащата се слънчева светлина. То никога не е било свястно легло. Родителите на Дженис им го бяха дали. Върху бюрото стоят няколко от нейните бутилки и буркани, ножичка за маникюр, макара с бял конец и игла, няколко месингови фуркета, телефонният указател, както и някаква рецепта, която тя никога не откъсна от едно списание, и гердан с дървени топчета, дялани в Ява, който той ѝ взе за Коледа. Някак нестабилно, наклонено срещу стената е голямото овално огледало, което те взеха, когато родителите ѝ си направиха нова баня; той винаги смяташе да го закове на стената над бюрото, но никога не можа да обиколи из магазините, за да купи подходящи гвоздеи. Една чаша върху перваза на прозореца, пълна наполовина със застояла вода с въздушни мехурчета в нея, хвърля изкривена ивица разредено слънце върxy празното място, където трябваше да се закове огледалото. В стената са издълбани три дълги успоредни резки. От какво ли са станали? Кога? Оттатък ръба на оправеното легло се откроява бял триъгълник от пода на банята; моментът след вземане на душа, задникът ѝ, зачервен от парата, тя вдигнала весело ръце, за да го целуне, мокрите косми под мишниците ѝ. Каква радост я беше обзела, а след това – и него, съвсем неочаквано...

В кухнята той открива странна немарливост. Свинските пър-жоли, които изобщо не бяха извадени от тигана, плуваха, студени като смъртта, в замръзнала мас. Той ги изважда в една кесия под мивката и с нож остъргва парченца от втвърдената, застинала неравномерно мазнина. Кесията, придобива тъмнокафяв цвят по дъното, мирише на нещо сладко, което се разлага. Чуди се какво да направи. Кофата за боклук е на по-долния етаж, чак навън, отзад. Не може да се връща два пъти. Решава да не мисли за това. Пуска топла вода от бойлера и слага тигана в мивката да се накисне. Дъхът на парата, който му прилича на шепот в гробница, го плаши.

Той взема бързо чисти жокейски гащета, тениски и чорапи от едно чекмедже, три ризи в целофан и един син картон от друго, чифт изпрани и изгладени бежови панталони от трето, изважда двата си костюма и една спортна риза от гардероба, като по-дребните неща увива в костюмите, така че да стане вързоп, който да може да носи. Всичко това го изпотява. Стиснал здраво дрехите между двете си ръце и вдигнатото си бедро, той оглежда апартамента още веднъж; мебелите, килимите, тапетите по стените – всичко изглежда мрачно, безжизнено през мрака, който покрива лицето му, Стаите миришат на нещо ужасно и той с радост излиза. Вратата се захлопва след него безвъзвратно. Ключът му остава вътре.