Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Камбаната на църквата бие силно. Той се премества в леглото към нейната страна, за да гледа как празнично облечените хора влизат във варовиковата църква отсреща на улицата, чийто светещ прозорец го беше приспал. Протяга ръка и вдига щорите няколко фута. Розовият прозорец сега е тъмен и над църквата и над Маунт Джъдж слънцето блести на една фасада от синьо. То изрязва долу сянка от църковната камбанария, един хладен издут негатив, в който няколко души с цветя на реверите стоят и си приказват, докато обикновените овце от стадото се стичат вътре с наведени глави. Мисълта за тия хора, на които им бе хрумнало да оставят домовете си и да дойдат тук да се помолят, радва и успокоява Заека, кара го да притвори очи и да сведе глава с такова леко движение, че Рут да не забележи.

" Помогни ми, Христе. Прости ми! Изведи ме на правия път. Благослови Рут, Дженис, Нелсън, майка ми и баща ми. Г-н и г-жа Спрингър и нероденото бебе. Прости на Ичперо и на всички останали. Амин! "

Той отваря очи към деня и казва:

– Твърде много богомолци.

– Неделя сутрин е – отвръща тя. – Бих могла да изхвърля всички неделни сутрини.

– Защо?

Рут казва само:

– Фю! – сякаш че той знае отговора.

След като помисля малко, виждайки го, че лежи и гледа сериозно навън, добавя:

– Някога имах едно момче тук, което ме събуждаше в осем часа, понеже трябваше да преподава в неделното училище в девет и половина.

– В нищо ли не вярваш?

– Не. Искаш да кажеш, че ти вярваш.

– Ами, да. Така мисля.

Той настръхва от нейната рязкост, от нейната увереност, пита се дали не излъга; ако е излъгал, то в такъв случай е увиснал в центъра на нищото и тази мисъл го терзае; сърцето му изтръпва от нея. Отсреща на улицата няколко души в най-хубавите си дрехи се разхождат по тротоара край редицата от остарели тухлени къщи; на въздух ли се разхождат? Дрехите им... те са си сложили най-хубавите дрехи: той се хваща механично за тази мисъл; тя му изглежда видимо доказателство за невидимия свят.

– Е, ако вярваш, какво правиш тук? – пита тя.

– Защо не? Да не мислиш, че си сатаната или нещо подобно?

Това я сепва за миг, застанала с гребена в ръка, преди се засмее:

– Е, добре! Карай тогава, щом това те прави щастлив.

Той я стиска.

– Защо не вярваш в нищо?

– Ти се шегуваш.

– Не. Не ти ли се е сторило никога, макар и само за миг съвсем очевидно?

– Кой? Господ ли искаш да кажеш? Не. Изглежда ми очевиден само другия път. Винаги.

– Е, добре, но... ако господ не съществува, защо съществува всичко?

– Защо? Тук няма защо. Нещата просто си съществуват.

Тя застава пред огледалото и гребенът ѝ, който опъва косата ѝ, дръпва горната ѝ подпухнала устна така, че открива влажните ѝ потъмнели зъби.

– Аз не те чувствам по тоя начин – просто че съществуваш – казва той.

– Ей, защо не си сложиш нещо, ами само лежиш там и ме поучаваш?

Тия думи и начинът, по който се обръща, за да каже това, със свободно разпусната коса, го възбуждат.

– Ела! – моли се той.

Мисълта да я обладае, докато църквата се пълни с хора, го въодушевява.

– Не! – казва Рут.

Тя е наистина малко засегната. Вярата му в Бога я дразни.

– Не ме ли харесваш сега?

– Какво значение има това за теб?

– Знаеш, че има.

– Ставай от леглото ми!

– Мисля, че ти дължа още петнадесет долара.

– Всичко, което ми дължиш, е да вървиш по дяволите.

– Какво! Да те оставя сама?

Той казва това и скача от леглото със смешна бързина, докато тя стои там удивена. Заека събира някои дрехи, вмъква се в банята и затваря вратата. Когато излиза по бельо, казва с все същия несериозен тон:

– Ти не ме харесваш вече! – и тъжно отива до стола, върху който е оставен най-грижливо панталонът му.

Докато той беше в банята, тя е оправила леглото.

– Харесвам те достатъчно – казва тя разсеяно, като опъва

покривката на леглото, така че да не остане никаква гънка.

– Достатъчно за какво?

– Достатъчно.

– Защо ме харесваш?

– Защото си по-едър от мене.

Тя отива до другия ъгъл и оттам пак издърпва покривката.

– Момче, това винаги ме е вбесявало, дявол да го вземе... начинът, по който всички малки жени мислят, че са достатъчно умни, за да пипнат всички едри мъже.

– Те имат нещо – отвръща той. – Струва им се лесно да го постигнат.

Тя се смее и отговаря:

– Мисля, че това е вярно.

Той си вдига панталона и закопчава колана.

– Защо още ме харесваш?

Тя го поглежда.

– Да ти кажа ли?

– Кажи!