Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Сънят му е напрегнат, неспокоен, изпълнен с видения. Той майка му, баща му и някакви други хора седят около кухненската им маса. Това е старата им кухня. Едно момиче на масата пресяга много дълга ръка, натежала от гривната, завърта една ръчка на хладилник от дърво и студен въздух облъхва Заека. Тя беше отворила вратата на квадратната камера, където стоеше блокът от лед; и ето, той е там, сам, на няколко инча от очите на Хари, изкривен от топенето, но още голям, съхранявайки в своя металночерен корпус бялата клетка, която ледените блокове имат, когато падат по улея на фабриката за лед.

Той се навежда по-близо към студения дъх на леда, на излъчваща мирис на калай студенина, която той свързва с метала, от който са изградени стените на камерата и peбрата на поставката ѝ. Това нежно сиво – в сивия цвят на носорога, – белязано от същата болест, която разяжда линолеума.

Когато се навежда по-близо, забелязва, че под горния пласт на леда има стотици ясно очертани бели вени, също както капилярите на листата по дърветата, сякаш и ледът е изграден от живи клетки. А още по-навътре, тъй призрачно му се струва всичко, виси раздърпан облак, звездата от една експлозия, чийто център не може да се определи от отражението, но чиито лъчи излитат от ядрото на тази белота, прави като дълги изопнати ластици, диагонално във всички плоскости на куба. Ръждивите ребра, върху които ледения блок почива, се люлеят пред очите му като оголени при ухилване зъби. Пронизва го страх; леденият къс е жив. Майка му заговаря:

– Затвори вратата!

– Не съм я отворил аз.

– Зная.

– Тя я отвори.

– Зная. Моето добро момче не може да наскърби никого.

Момичето на масата си играе с яденето и майка му някак ужасно важно се извръща и ѝ се скарва. Карането продължава, продължава безсмислено, все едно и също нещо отново и отново, непрестанно изливане на думи, като някъкъв дълбок вътрешен кръвоизлив. Всъщност кръвоизливът е в самия него. Мъката за момичето разпъва лицето му, докато то заприличва на грамадна бяла чиния.

Проститутката не може да яде прилично като бебе – казва майка му.

– Хей, хей, хей! – извиква Заека и се изправя, за да защити сестра си.

Майка му извисява глас, подиграва му се. Те са в тясно пространство между двете къщи; само той и момичето; това е Дженис Спрингър. Заека се опитва да ѝ обясни за майка си. Главата на Дженис кротко се опира на рамото му; когато я прегръща, той забелязва, че очите ѝ са зачервени. Макар лицата им да не са близо едно до друго, той усеща, че дъхът ѝ е топъл от сълзите. Те са навън, зад залата за забавления на Маунт Джъдж, навън с гръб към бурените и отъпканата гола земя, осеяна с изпочупени бутилки; през стената чуват музика по високоговорителите. Дженис е с розова бална рокля и плаче. Той повтаря със стиснато сърце, че майка му всъщност се подиграва на него, но момичето продължава да плаче и... о, ужас! ... лицето ѝ започва да се променя, кожата постепенно се отделя от костите, но това не са кости, това отдолу е просто разлагаща се материя; той свива ръка с желанието да я хване и да я сложи обратно на лицето ѝ. Тя се стича обаче между дланите му, въздухът побелява и той извиква.

Бялото в светлината; възглавницата блести в очите му, а слънцето проектира пролуките в стъклата на прозорците върху спуснатите щори. Тази жена се е свила под одеялата между него и прозореца; на слънчевата светлина косата ѝ, разпиляна по възглавницата, е червена, кафява, златиста, бяла и черна. Усмихвайки се с облекчение, той се повдига на лакът и целува едрата ѝ отпусната буза, като се любува на грубите ѝ пори. От бледорозовите ѝ черти разбира колко лошо е изтрил лицето ѝ в тъмното.

Заека ляга пак тъй, както спеше преди малко, но изобщо не бе спал твърде много през последните часове. Сякаш за да потърси входа към друг сън, протяга ръка през малкото разстояние, което ги дели, към нейното голо тяло и броди нагоре-надолу по широки склонове, топли като прясно изпечен кейк. Тя е с гръб към него; той я гали в някакъв ленив унес, през време на който, без да мръдне и мускул, освен мускулите по клепачите, които не се виждат, тя се разбужда! Чак когато Рут въздъхва тежко и се протяга, обръщайки се към него, разбира, че го е усетила.

Тогава те се любят отново на утринната светлина с размътени, неясни уста. Гърдите ѝ са малки кадифени торбички с мляко, които плуват отгоре върху гръдния ѝ кош с изпъкнали ребра. Зърната им са пъпки, потопени в кафяво. Той се пита дали не се преструва. Тя не казва; не, беше по-друго, по-хубаво. Наистина хубаво. В срама си той се връща под покривките, докато тя изтичва боса, за да се облече. Беше смешно, че си сложи сутиена преди бикините. Когато ги слагаше, това го накара да възприеме краката ѝ като нещо отделно. Докато тя се движи, те получават някакъв розов оттенък от отразяващата се светлина. Това, че позволява да я гледа, го ласкае, изпълва го с топлина. Те бяха станали близки.