Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Четка за зъби. Самобръсначка. Копчета за ръкавели. Обувки. На всяко стъпало той си спомня за нещо, което е забравил. Забързва, краката му трополят. Скача. Главата му почти се удря в голата крушка, която свети накрая на черен шнур в антрето. Името му върху пощенската кутия сякаш вика след него, когато минава, буквите от синьо мастило изтласкват въздуха като вик. Той се чувства смешен, гмуркайки се в слънчевата светлина, като някои от ония чудати крадци, за които човек чете на последната страница на вестниците и които вместо да задигнат пари и сребро, отнасят някоя порцеланова мивка, двайсетина рула хартия за тапети! Или вързоп стари дрехи.

– Добър ден, господин Енгстръм!

Минава една съседка. Мис Арнт с лилава шапка, бърза за църква, стиснала палмова клонка в ръце.

– О, здравейте! Как сте?

Тя живее три къщи по-нагоре; говори се, че е болна от рак.

– Аз съм просто великолепно – казва тя. – Просто великолепно.

И стои там в слънчевата светлина, замяна от блясъка, дръзка, несъзнателно наклонена по стръмнината на тротоара. Една зелена кола минава съвсем бавно край тях. Мис Арнт е застанала на пътя му, очарователно объркана, изпълнена с признателност за нещо. Тъй както просто е прилепнала към тротоара, прилича на муха, която е спряла да пълзи по тавана, за да се полюбува на себе си.

– Как ви се струва времето? – пита той.

– Харесва ми, харесва ми. Връбница винаги е лазурна. Това раздвижва кръвта в краката ми.

Тя се смее и той се засмива след нея. Тя стои сякаш е пуснала корен в горещия цимент между перестата сянка на два клена. Сигурен е, че тя нищо не знае.

– Да – каза Заека, защото тя се заглежда в ръцете му. – Смятам да правя пролетно чистене.

И поклаща вързопа, за да потвърди това.

– Не е лошо! – казва тя с неочаквано заядлива ирония. – Вие, младите съпрузи, разбира се, сте си своенравни...

После тя се извръща и възкликва:

– А, ето един свещеник!

Зелената кола се връща. Сега тя слиза по-бавно надолу, по средата на улицата. С ужас, който прави вързопа в ръцете му два пъти по-тежък, Заека разбира, че е притиснат до стената. Той се дръпва бързо от вратата и като минава край мис Арнт, казва:

– Трябва да бягам.

Думите му се сливат с многозначителната ѝ забележка:

– Това не е негово преподобие Крупенбах.

Не, разбира се, не е Крупенбах; Заека знае кой е, макар че не знае името му. Свещеникът от епископалната църква.

Спрингърови принадлежаха към нея. Повечето от близките на стария негодник бяха лутерани или протестанти, ако изобщо бяха някакви. Той не тича, а само върви бързо; стръмният тротоар натъртва петите му на всяка крачка, още повече, че не вижда плочите от вързопа, който носи. Само да влезе в уличката. Единствената му надежда е, че проповедникът може би не е сигурен, че е той.

Заека чувства как зелената кола пълзи зад него; мисли да захвърли дрехите и да хукне. Веднъж само да стигне старата фабрика за лед. Но има още един блок до нея. Той си представя как Рут го чака от другата страна на планината, измила вече съдовете. Нейните сини очи отвъд синята планина, под синьото небе. Както акула изтласква на тихи вълни водата пред себе си, така и зелената броня на колата образува леки вълни във въздуха, които се разбиват отзад в коленете на Заека. Колкото по-бързо върви, толкова по-силно се разбиват тия вълни. До ухото му достига почти детски глас:

– Извинете, вие ли сте Хари Енгстръм?

Обзема го желание да излъже, но се обръща и едва чу то прошепва:

– Да.

Хубавият млад мъж с бял подбрадник около гърлото кара колата малко на диагонал от тротоара, дърпа рязко ръчната спирачка и изключва мотора, като по този начин паркира неправилно и накриво на обратната страна на улицата. Странно е, че свещениците могат да нарушават някои малки правила. Заека си спомня как синът на Крупенбах цепеше из града на мотор. Това винаги му правеше силно впечатление

– Е, аз съм Джек Екълс – казва свещеникът и някак не на място произнася последната сричка със смях.

Бялата незапалена цигара, която виси на устните му, заедно с бялата яка, представлява твърде смешна гледка в прозореца на автомобила. Той излиза от колата си – масленозелен буик 58 с четири врати – и му подава ръка. За да я поеме, Заека трябва да сложи своята голяма топка от дрехи върху ивицата трева в края на тротоара.

Ръкостискането на Екълс е енергично, заучено и силно; за него то, изглежда, символизира прегръдка. За миг Заека изпитва страха, че изобщо няма да го пусне. Чувства се уловен, предусеща обяснения, затруднения, молби, помирения, издигащи се като влажни стени; кожата му настръхва от отчаяние. В ръкостискането на Екълс той чувства непреклонна воля.