Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Той се изправя, взема малкото ѝ меко палто, държи го като голяма зелена риба, уловена от него, тя става от стола, излиза от сепарето и студено му позволява да я загърне с него. Той изчислява... един фунт за един дайм!

Но и това още не е цялата сметка за вечерята. Той отива с листчето, на което келнерът беше пресметнал консумацията, на касата и подава на момичето десет долара. Тя намръщено разваля парите. Неприятният ѝ празен поглед се подчертава още повече от боядисаните ѝ вежди и клепки. Семплото ѝ пъстроцветно кимоно не подхожда на накъдрената ѝ коса и на начервеното ѝ хлътнало и безизразно лице.

Когато му връща остатъка и слага монетите в розовата поставка за рестото, той махва рязко с ръка над тях, прибави още един долар и кимва към младия китаец келнер, застанал вежливо до нея.

– Благодаря, сър! Много благодаря – казва момчето.

Благодарността му обаче не трае дори докато те са още там. Когато Заека и Рут се упътват към стъклената врата, той се обръща към касиерката и с тънък, съвсем променен глас довършва онова, което разказваше.

Заека тръгва с Рут по улицата. Надясно, встрани от планината, блести центърът на града: игра на светлини, обувка от неон, фъстък, цилиндър, един грамаден изправен слънчоглед, чието стъбло от зелен неон, високо цели шест етажа, се пуска по протежението на едно здание, символизирайки "Сънфлауър биър" [18] Слънчогледова бира“. – Бел. пр. ; жълтата пита на слънчогледа – една бира луна, трепкащите фарове долу – светулки в тревата. Един блок по-нататък бие монотонно камбана и бариерите на железопътната линия, червени по краищата, се спускат като дълги ножове, разрязвайки меката неонова маса. Движението се забавя и спира.

Рут ръгва наляво към сянката на Маунт Джъдж и Заека я следва; те се изкачват нагоре по стръмния тротоар. Този склон от цимент е заровено потвърждение, неочаквано вън от миналото, което показва каква е била тази земя, преди да изникне градът. За Заека тротоарът е призрак от светлата замайваща прозрачност на дайкирито.

Той е весел и дори по едно време подскача, за да влезе в крак със своята любима. Тя гледа нагоре, там, където хотел "Пинакъл" прибавя своето голямо съзвездие към звездите на Маунт Джъдж. Двамата вървят мълчаливо един до друг, а зад тях товарен влак пухти и скърца между бариерите.

Той разбира, че сега тя го мрази, както оная проститутка от Тексас.

– Ей! – казва той. – Изкачвали ли сте се горе на върха?

– Разбира се. С кола.

– Когато бях дете – продължава Заека, – се катерихме нагоре от другата страна. Има мрачна гора и си спомням,веднъж случайно се натъкнах на една стара къща, просто дупка в земята с няколко камъка, където, предполагам, някой пионер, някой от най-старите заселници по тия места имал ферма.

– Единственият път, когато съм се изкачвала горе, беше с кола... с един нетърпелив тип.

– Е, поздравявам ви – казва той, ядосан от самосъжалението, което се криеше зад нейния цинизъм.

Тя става язвителна, понеже долавя, че той е схванал това.

– Какво ме интересува вашият пионер?

– Не зная. Защо не? Нали сте американка?

– Какво? Бих могла също така спокойно да бъда и мексиканка.

– А, не можете... не сте достатъчно дребна.

– Знаете ли, вие сте истинско прасе...

– О, хайде, малката – възкликва той и обгръща талията ѝ с ръка. – Смятам, че съм чист.

– Не ми разправяйте!

Тя свива наляво, встрани от Уайзър стрийт, като се освобождава от ръката му. Това е Съмър стрийт. Редица тухлени къщи, не толкова лоши, колкото остарели. Номерата им са поставени в полукръгли прозорчета от цветно стъкло над вратите. В ябълково-оранжевата светлина на малък хранителен магазин се открояват силуетите на няколко деца които стърчат край ъгъла. Големите гастрономи на самообслужване са изтикали тези малки магазини извън бизнеса като ги принуждават да стоят отворени цяла нощ.

Той отново я обгръща с ръка и казва умолително:

– Ела... бъди добро момиче!

С това иска да ѝ покаже, че нейният циничен начин на изразяване няма да го отблъсне. Тя иска той да се задоволи само с тежкото ѝ тяло, но той желае жените изцяло, леки като пера.

Той е изненадан... ръката ѝ отговаря на неговата и го улавя през кръста. Притиснати един до друг, те разбират, че така е неудобно да вървят, и се разделят при светлината на минаващите коли.

– Не ме ли харесахте поне малко в ресторанта? – пита той. – Начина, по който се мъчех да зарадвам стария Тотеро, да го накарам да се почувства добре, като му казах колко голям треньор е бил?