Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Да вървим! – произнася Тотеро и се опитва да стане, но се удря в ръба на масата и не може да се изправи.

Плесницата е оставила следа върху устата му, която Заека просто не може да гледа; тя не изразява нищо, болезнена смесица от фалшива храброст и срам, и нещо по-лошо дори – гордост или просто надутост. Тази мъртвешка глупава усмивка казва:

– Идваш ли, мила?

– Кучи сине! – ругае Маргърит, но въпреки това се отпуска с цялото си тяло върху него.

Тя хвърля поглед зад себе си, за да види дали не е оставила цигарите или портмонето си.

– Кучи сине! – повтаря тя и има нещо мило в спокойния начин, по който го казва.

И двамата – и тя, и Тотеро – сега изглеждат успокоени, решителни и непоколебими.

Заека се опитва да се измъкне от масата, но Тотеро слага твърда настойчива ръка върху рамото му. Хватката на треньора, която той беше чувствал толкова често на скамейката, преди потупването по задника, което го изпращаше в игра.

– Не, не, Хари! Ти остани. По един на парче. Нека нашата вулгарност не те смущава. Мога ли да заема колата ти?

– Какво? А аз как ще се придвижа?

– Вярно. Прав си. Извинявай за въпроса.

– Не... искам да кажа можете, ако желаете.

Всъщност той с голяма неохота би се разделил с колата, която и без това е само наполовина негова. Тотеро забелязва това.

– Не, не. Това беше налудничава идея. Лека нощ!

– Ах, ти, стар надут негоднико – ругае Маргърит.

Той я поглежда, а след това свежда смутено поглед. Тя е права. Хари разбира, че той се обиди. Лицето му е изкривено като спаднал балон. Въпреки това този балон се вглежда в него, като че ли там имаше някаква вест, която го деформираше, раздуваше и правеше безформен като вода.

– Къде ще отидеш? – пита Тотеро.

– О, ще бъда екстра. Имам пари. Ще отида на хотел – отвръща Заека.

Сега, след като беше отказал да му услужи, той иска Тотеро да си върви.

– Вратата на моя дворец е отворена – казва Тотеро. – Има само едно походно легло, но можем да постелем дюшек.

– Не, вижте – казва рязко Заека. – Вие ми спасихте живота, но аз не искам да ви се качвам на главата. Така ще бъде много добре. Във всеки случай аз не мога да ви се отблагодаря.

– Ще поговорим някога – обещава Тотеро.

Ръката му се извива и потупва бедрото на Маргърит.

– Убивам те! – казва тя и двамата минават покрай касата, където келнерът си шепне нещо с младата американка, и после излизат през стъклената врата навън, първа Маргърит. В гръб те приличат на баща и дъщеря. Всичко изглежда така естествено: като малки дървени фигурки, които влизат и излизат от барометър.

– Боже мой, той е съвсем жалък!

– Че кой не е? – пита Рут.

– Вие например...

– Ям, искате да кажете.

– Не, чуйте, вие имате комплекс, че сте едра. Вие не сте пълна. Пропорциите ви са съвсем правилни.

Тя се смее, слага ръка на устата си, поглежда го, пак се смее, стиска ръката му и казва:

– Заеко, вие сте един истински християнски джентълмен.

Прякорът му, произнесен от нея, звучи някак топло.

– Защо го удари тя? – пита той, боейки се, че ръцете ѝ, които сега стоят отпуснати на неговата ръка, ще го ударят закачливо по страната.

– Тя обича да бие хората. Веднъж удари плесница и на мене.

– Да, но вие сигурно сте я заслужили.

Тя слага ръцете си на масата.

– Точно така постъпи и той. Обича да го бият.

Заека пита:

– Вие познавате ли го?

– Чувала съм я да говори за него.

– Е, това не значи, че го познавате. Това момиче е глупачка.

– Не, това е меко казано. Тя е по-глупава, отколкото изобщо можете да си представите.

– Вижте... представям си. Женен съм за нейната близначка.

– О-оо! Женен!

– А какво беше това за Рони Харисън? Познавате ли го?

– А какво значи това, че сте женен?

– Е, бях... и още съм.

Той съжалява, че заговориха на тази тема. Една голяма огромна буца притиска сърцето му. Като дете, връщайки се вкъщи в късния съботен следобед, изведнъж му хрумваше, че ето – тези дървета, този тротоар, това е животът, реалното, единственото.

– Къде е жена ви?

Мисълта къде може да е отишла Дженис прави всичко още по-лошо.

– Навярно при родителите си. Аз просто я напуснах снощи.

– О, тогава това е само един почивен ден. Не сте я напуснали.

– Мисля, че съм я напуснал.

Келнерът донася чиния със сусамови сладки. Заека взема внимателно една, за да ги опита, смятайки, че са твърди, но с удоволствие установява, че през покриващия пласт от сладникави зрънца тя се превръща в устата му в меко еластично желе.