Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– А вие, Хари и Рут? – пита Тотеро. – Какво предпочитате?

– Дайкирито има вкус на цитронада. Лимонът плува отгоре като мазнина върху прозрачна сурова маса.

– Пръчици – казва Заека високо, доволен, че може да ядоса Маргърит. – В Тексас никога не си служехме с метал за пилешки дреболии. Ужасно!

– Вие, Рут?

Фамилиарното обръщение на Тотеро към Рут е плахо и насилено.

– О, сетих се... щом този глупак може, и аз ще мога.

Тя смачква цигарата си и търси друга.

Келнерът излиза като шаферка със своя букет от нежелано сребро. Маргърит остава сама в своя избор и това я потиска. Заека е доволен. Тя помрачава щастието му.

– Вие сте яли китайски ястия в Тексас? – пита Рут.

– През цялото време. Дайте ми една цигара!

– Нали сте престанали да пушите?

– Започвам отново. Дайте ми един дайм!

– Един дайм! Как не!

Резкият ѝ отказ го засяга. Струва му се като че ли тя очаква някаква печалба. Защо смята, че ще я завлече? С какво би я завлякъл? Той бърка в джоба на сакото си, намира няколко монети, взема един дайм и го пуска в малкия мюзик-бокс с цвят на слонова кост, който стои по средата на стената до тяхната маса. Както се е навел към лицето ѝ, той разлиства списъка на плочите и накрая натиска бутона за "Роксвил, Филаделфия".

– Китайската кухня в Тексас е най-добрата китайска кухня в Щатите, с изключение на Бостън – казва той.

– Слушайте големия пътешественик! – прибавя Рут.

Тя му подава цигара. Той ѝ прощава за дайма.

– Значи вие мислите – казва настойчиво Тотеро, че треньорите не вършат нищо.

– Излишни са! – заявява Рут.

– Ало... моля! – вика Заека.

Келнерът се връща с пръчиците и с два листа за менюто. Заека е разочарован от пръчиците – от пластмаса са, а не от дърво. Цигарата има неприятния вкус на слама. Той я угася. Никога вече!

– Всеки да си поръча по една порция и след това ще ги разделим – казва Тотеро. – Да имате някакви предпочитания?

– Свинско... сладко и кисело... – казва Маргърит.

Едно нейно качество – изглежда много категорична.

– Хари?

– Не зная.

– Къде е големият специалист по китайската кухня? шегува се Рут.

– Това е на английски. Свикнал съм да поръчвам от меню на китайски.

– Хайде, хайде! Кажете ми какво да си избера.

– Хей, стига! Изкарвате ме от търпение.

– Никога не сте били в Тексас – казва тя.

Той си спомня къщата на оная странна улица, където живееше, улица без дървета, зелената нощ, която идваше от прерията, цветята на прозореца, и казва:

– Разбира се, че съм бил.

– И какво сте правили там?

– Служех на Чичото [16] Иска да каже Чичо Сам. – Бел. пр. .

– О, в армията. Е, това всъщност не се смята. Всеки служил в армията е бил в Тексас.

– Поръчайте това, което смятате, че е хубаво – казва Заека на Тотеро.

Той е ядосан заради всички тия ветерани от армията, които Рут,, изглежда, познава, и напряга слух, за да чуе поне последните тактове от песента, за която похарчи един дайм. От цялата тази мелодия, която снощи го разведряваше в колата, той успява да долови само една забележка, идваща от кухнята.

Тотеро дава поръчката на келнера и когато последният излиза, опитва се да даде думата на Рут. Тънките устни на стария човек са мокри от скоча и от ъглите на устата му се опитва да потече слюнка.

– Треньорът – казва той, – треньорът има грижата да развие трите инструмента, които ни са дадени в живота: главата, тялото, сърцето.

– И чатала – добавя Рут.

Единствена Маргърит се смее, от което Заека настръхва.

– Момиче, вие ме предизвиквате и аз заслужавам да бъда изслушан с внимание.

Той говори тежко и сериозно.

– Глупости! – казва тихо тя и свежда очи надолу. – Не цвилете!

Той я беше засегнал. Ноздрите ѝ побледняват. Долнокачественият ѝ грим потъмнява.

– Първо. Главата. Стратегията. Повечето момчета идват при баскетболния треньор от мачовете на улицата и нямат представа за елегантността на тази игра, която се играе на игрище с два коша. Няма ли да ме подкрепиш, Хари?

– Да, разбира се. Точно вчера... –

– Второ... остави ме да свърша и тогава можеш да говориш. Второ: тялото. Момчетата трябва да се оформят при съответни условия. Краката им да станат силни. – Той стоварва юмрука си върху гладката маса. – Силни! Да бягат, да бягат, да бягат. Да бягат всяка минута, щом краката им са на земята. Колкото и да бягаш, никога не е много. Трето – той прекарва показалеца и палеца на едната си ръка в ъглите между устата си и избърсва слюнката, – сърцето! И тук добрият треньор, какъвто аз, млада лейди, се опитвах да бъда и някои казват, че бях, има своя най-голям шанс да се изяви. Да вдъхне на момчетата амбицията да играят добре. Това аз винаги съм ценил повече от желанието за победа, защото даже и в поражението може да има постижения. Да ги накараш да почувстват – да, мисля думата е подходяща – възвишеността на постижението, смисъла на това... да дадеш най-добро то, на което си способен.