Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Планината рано хвърля сянка над града. Сега, точно в шест и нещо, един ден преди пролетното равноденствие, всички къщи и фабрики с циментови покриви и напречните улици по склона са вече в сянката, която се разлива към фермите, навътре в долината, на изток от планината. Като колиби по брега на сянката двойните редици от фермерски къщи отразяват в живописните си прозорци залязващото слънце. Изведнъж един по един, подобно на лампи, прозорците започват да тъмнеят, когато слънчевата светлина се отдръпва и преминава през новите квартали, през ръждивокафявата, разделена на парцели земя, която чака да бъде засята, и през игрището за голф, което отдалече може да се вземе за продълговато пасбище, ако не беше жълтата ивица от пясък. След това тя се оттегля нагоре по отсрещните върхове, по чиито западни склонове слънцето все още грее със следобедна жар. Заека спира в края на уличката, откъдето се открива изглед надалече. Там той често играеше голф.

Подтикнат от някакво неопределено натрапчиво желание, той се извръща и тръгва наляво по Джексън роуд, където бе живял цели двадесет години. Домът на родителите му е в тухлена къща на ъгъла, в която живеят две семейства. Съседите им, Болгерсови, заемат ъгловата половина с един тесен страничен двор, за който госпожа Енгстръм винаги завиждаше. Прозорците на Болгерсови се огряват отвсякъде, а ние се тъпчем тук.

Заека се промъква крадешком до своя стар дом, като първи по тревата и прескача оградата от жив плет и телта, коя то огражда двора, за да не влизат деца. Върви по ивицата трева между циментираните пътечки, край двете тухлени стени. Той живееше зад едната от тях, а Зимови зад другата.

По цял ден госпожа Зим, която беше грозна, с големи изпъкнали очи като на болен от базедова болест и синкава отпусната кожа, викаше по своята малка дъщеря Каролайн, петгодишно момиченце, по-хубаво, отколкото човек може да си представи. Господин Зим беше червенокос човек с дебели устни и у Каролайн всичко това – пълнота и изтънченост, червено и синьо, жизненост и нервност се бяха смесили поравно. Красотата ѝ беше не само преждевременна, но някак си и съвършена, екзотична, независимо че беше толкова малка. Даже Хари, който бе шест години по-голям от нея, забеляза това. По цял ден госпожа Зим крещеше по нея и когато господин Зим се върнеше от работа, двамата викаха с часове. Започваше се с това, че господин Зим защитаваше малката и тогава, както чуваха съседите, старите рани се отваряха също като цветя, които се разтварят вечер. Понякога мама казваше, че господинът искал да убие госпожата, друг път – че малката ще убие и двамата, когато спят. Наистина у Каролайн имаше нещо студено, безсърдечно. Когато тръгна на училище, тя винаги излизаше от къщи с усмивка на малкото си храбро личице, като вървеше стегнато, сякаш светът беше неин, макар че Енгстръмови току-що бяха чули майка ѝ да излива истерията си върху нея по време на закуска. Прозорците на кухнята бяха само на шест фута разстояние. Бедният човек... как издържа! Ако Каролайн и майка ѝ не престанат да се карат, някоя хубава сутрин ще се събудят без него.

Но мама не се оказа права в нито едно от своите предвиждания. Когато Зимови напуснаха, т.е. когато господинът, госпожата и Каролайн заминаха с един вагон, половината от мебелите им стояха още долу, на тротоара до камиона. Господин Зим бе получил нова работа в Кливлънд, Охайо. Бедните, няма да ни липсват. Но ни липсваха. Те продадоха своята част на една възрастна двойка, строги методисти, и старият отказа да подрязва ивицата трева между своето жилище и жилището на Енгстръмови. Господин Зим, който всяка неделя работеше навън, независимо дали вали дъжд, или грее слънце, сякаш това бе единственото му удоволствие в живота, винаги косеше тревата. Старият методист подрязваше само с едно минаване своята половина и после обръщаше косачката на пътеката си, когато бе толкова просто да окоси и другата трева, за да не оставя такава недовършена, смешна работа. Когато слушах, че старият глупак потраква тъй самодоволно с количката по своята пътека, кръвното ми налягане се вдигаше и ушите ми пламваха. Едно лято мама не ни позволи на мен и на баща ми да окосим нашата половина и в това малко сенчесто място тревата избуя висока до колене, като изникнаха дори стръкове от жито и бурени. Веднъж през август дойде един човек от града и каза, че съжалява, но тревата трябва да се окоси съгласно наредбата. Хари бе излязъл на вратата и рече: "Разбира се, добре", когато майка му се появи зад него и попита: "Какво иска?" Това е нейната леха за цветя. Тя няма да позволи да я развалят.