Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Заека се почувства страшно неудобно като неин син. Човекът само я погледна, измъкна една книжка от задния джоб на панталона си и ѝ показа наредбата. Тя пак отвърна, че това е нейната леха за цветя. Човекът ѝ прочете каква е глобата и си отиде. Същата събота, когато тя бе отишла по покупки в Брюър, татко извади сърпа от гаража и изряза бурените, а Хари взе косачката, прекара я по тревата напред и назад, докато я изравни с половината на методиста, макар и в по-кафеникав цвят. Заека се чувстваше виновен, че постъпва така, и се боеше от разправията, която щяха да имат родителите му, когато майка му се върнеше вкъщи. Той изпитваше ужас от кавгите им. Лицата им се изкривяваха от яд и думите им се лееха една след друга. В такива моменти му се струваше, че стъкло се спуска пред него и изолира въздуха. Силите му го напускаха и той трябваше да избяга в някой отдалечен ъгъл на къщата.

Този път не стана нищо. Баща му просто го смая с лъжата си и двойно повече с това, че му смигна. Той каза на майка му, че методистът най-сетне не издържал и сам окосил тревата. Мама повярва, но не беше доволна. Целия ден след това, както после и цялата седмица, все се заканваше, че ще съди стария, тоя "светец"... Донякъде тя бе започнала да си въобразява, че това е нейната леха за цветя. Ивицата не бе по-широка от един фут. Като върви край нея, Хари се чувства така несигурно, сякаш върви по ръба на някаква стена.

Той отива до светещия прозорец на кухнята и стъпва внимателно по циментираната пътечка, за да не вдига шум с обувките си. Като се повдига на пръсти, поглежда в осветения ъгъл. Вижда се седнал на висок стол и някаква мигновена ревност го обзема. Това е неговият син. Вратлето на малкия проблясва като някакъв по-чист предмет в кухнята, наред с чашите, чиниите, хромираните брави и алуминиевите съдове за торта по полиците, застлани с лъскава мушама. Очилата на майка му блясват, когато се навежда от стола към масата, държейки в пълната си свита ръка лъжица, вдигаща пара от топлия боб. Лицето ѝ не изразява нищо от онова безпокойство, което сигурно изпитва, че никой не идва за детето. То се е удължило и носът ѝ се с изострил като клюн от едничкото желание: Нелсън да яде. Около свитите ѝ устни се белеят бръчки. Една усмивка ги изглажда. Устата на Нелсън, която Заека не може да види оттук, навярно е поела боба. Останалите около масата му казват "браво". Баща му измърморва неясно, сестра му казва нещо с пискливия си глас. И в двата гласа има нещо неприятно. През стъклото на прозореца, което пречи, и поради нахлулата кръв в главата му Заека не може да чуе това, което казват. Баща му, който току-що се е върнал от работа, е с изпоцапана от мастило синя риза и когато лицето му не изразява одобрение към внука, изглежда състарен, уморен и побелял. Той вика нещо с цяло гърло. Новите зъби, които си сложи преди година, са променили лицето му деформирали са го с няколко части от инча. Мириам, докарана в златисто и черно в тази петъчна вечер, се храни апатично и поднася пълна супена лъжица на детето. Пресягането на нейната нежна бяла ръка в гривна през изпускащата пара трапеза сякаш докосва струна от някакъв първобитен инструмент. Тя много се гримира. На деветнадесет години щеше да изглежда добре и без зелените клепачи. Понеже зъбите ѝ са издадени напред, тя се стреми да не се усмихва. Голямата къдрокоса глава на Нелсън стърчи на светлото му вратле и мъничката му ръчичка – точици в розово – маха към лъжицата и иска да я вземе от Мириам. Лицето на татко се привежда от смях над чинията му, а устните на Мим също се разтеглят в усмивка, която разбива предварително обмисления израз на лицето ѝ и я променя в малкото момиче, което Заека возеше върху кормилото на колелото си, а развяната ѝ коса гъделичкаше очите му, докато се спускаха надолу по стръмните улици на Маунт Джъдж. Тя оставя Нелсън да вземе лъжицата, а той я изпуска. Детето се развиква "сипа... сипа". Заека успява да чуе и разбере нит. То значи "разсипа... разсипа". Татко и Мим се усмихнат и казват нещо, но мама със стиснати устни пъхва ловко своята лъжица. Синът на Хари е нахранен. Този дом е по-щастлив от неговия. Той прави крачка назад по цимента и се връща край смълчаната ивица трева.

Заека действа решително и бързо. Той слиза в тъмнината край един блок на Джексън стрийт. Пресича нагоре Джоузеф стрийт, тича край друг блок, отминава бързо трети и излиза пред колата си. Решетката ѝ му се ухилва. Колата е паркирана неправилно от тая страна на улицата. Той потупва джоба си и го пронизва страх. Ключът не е у него. Всичко, целият му превъзходен план зависи от това, къде Дженис е проявила разсеяност. Дали е забравила да му даде ключа, когато излезе, или изобщо не го е извадила от колата. Той се опитва да си представи кое е по-вероятното, но не успява. Не я познава толкова добре. Никога не знае какво, дявол да го вземе, ще направи тя. Той не я познава. Глупачка!