Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

След пет и половина, когато тежкият ден свършеше, те се срещаха при вратите, вързани отвътре със синджир, за да не влизат повече купувачи. Едно тихо кътче между двете врати, покрито със зелени стъклени плочки, а на страничните витрини се виждаха глави на манекени с шапки с пера и огърлици от розови перли, които подслушваха интимните разговори на тръгване. Всеки от работещите тук мразеше магазина на Крол. Въпреки това всички излизаха бавно, като че ли плуват. Дженис и Заека се срещаха на това слабо осветено място със зеления под, сякаш в някакъв подводен свят. Те блъсваха незаключената врата, излизаха по светло и уморени тръгваха ръка за ръка, вървейки внимателно срещу трафика от леки коли, завръщащи се вкъщи, като никога не признаваха, че отиват там, при сребърните медальони. Любеха се при последната светлина на деня, която стигаше до прозореца. Тя се срамуваше, когато той я гледа. Караше го да стои със затворени очи. И тогава идваха тръпките, когато той влезеше във вътрешността ѝ – нежна, мека и зърнеста като копринен чехъл. Легнали един до друг в леглото на онова момиче, те се чувстваха изгубени между среброто на степите и гаснещото злато на деня, след като бяха стигнали края...

Кухнята е малка стая до всекидневната – тесен проход между домакински уреди, които бяха модерни преди пет години. Тя изпуска нещо метално – тиган или купа.

– Мислиш ли, че ще можеш сама да приготвиш вечерята, без да се изгориш? – извиква той.

– Още ли си тук? – е отговорът.

Той отива до гардероба и изважда сакото, което така грижливо беше закачил. Струва му се, че е единственият човек вкъщи, който се грижи за реда. Безпорядъкът в стаята – бутилката от "Олд фешънд" с разлагащите се остатъци в нея, задушаващият с миризмата си пепелник, прикрепен на страничното облегало на креслото, събраната черга, разпилените купчини от вестници, в които се препъваш, играчките на детето – натрупани, изпочупени, разлепени, откъснатият крак на една кукла, парчето изкривен картон, навярно о кутия със закуски, валмата от прахоляк и косми под радиаторите – целият този хаос навред, който нямаше край, го оплиташе като някаква гъста мрежа.

Той решава да прибере най-напред колата, а после детето. Или да вземе първо детето? Предпочита най-напред да види детето. По-бързо ще отиде до къщата на мисис Спрингър. Тя живее наблизо. Навярно вече поглежда през прозореца за него, за да излезе и да му разправя колко уморена изглежда Дженис. Кой няма да е уморен, след като се е разкарвал насам-натам по покупки с тебе, жалка стипцо! Тлъста вещице! Дърта циганко! ... Ако е с детето, това няма да се случи. Мисълта да се поразходи с малкия нагоре от къщата на майка си му харесва. Две мили и половина Нелсън ги извървява като войник, с малки отмерени крачки. Ще вървят под дърветата в спускащата се вечер и тогава, като с магическа пръчка, ще се появи до тротоара колата на татко. Но така пътят и разговорът с майка му ще му отнемат повече време. Колкото и да се мъчи да отклони темата, от дума на дума тя пак ще заговори със заобикалки, колко е некадърна Дженис. Когато му го каза за пръв път, това просто го съсипа. Може би тя го направи само за да се пошегува с него, но той не го понесе леко. Тя беше много властна натура и имаше голямо влияние над него. По-добре най-напред да отиде за колата, а след това да прибере детето. Но не иска и така. Просто не иска. Всичко е така объркано и сложно, че се почувства зле.

– Мили, ще вземеш и пакетче цигари, нали? – извиква съвсем естествено от кухнята Дженис, което показва, че всичко е простено, всичко си е пак същото.

Тъй както е прав, загледан в бледожълтите очертания на сянката си по бялата врата, която води за хола, Заека се вцепенява, чувствайки се като в някакъв капан. Точно така е. Излиза отвратен.

Навън става все по-тъмно и хладно. Норвежките кленове изпускат лек мирис от своите млади лепкави пъпки, а от широките прозорци на всекидневните по Уилбър стрийт освен сребристото петно на някой телевизор се виждат и запалените електрически крушки в кухните, сякаш огньове от пещери. Той се спуска надолу по улицата. Денят угасва. Тук-там Заека докосва с длан грапавата кора на някое дърво или сухите клонки по оградите от жив плет, сякаш за да усети, че те все пак съществуват. На ъгъла, където Уилбър стрийт пресича Потър авеню, една пощенска кутия стои наклонена в здрача върху своя бетонен стълб. Вижда се един двупосочен надпис, поставен високо над улицата, издълбаният от набиваните по него клинове телефонен стълб със своите изолатори в небето, един противопожарен кран като златист храст. Той обичаше да се качва по стълбовете. Да се покатери по раменете на някой приятел, за да се улови с ръце за стълбичката от шипове и да се изкачи, докъдето може да стигне, за да чуе песента на жиците. Непрестанен, ужасен шепот. Винаги те изкушава да се отпуснеш, да оставиш шиповете да се изплъзнат от ръцете ти, да почувстваш пространството, да усетиш как то те улавя за краката и пробягва по гръбначния ти стълб, докато паднеш. Той си припомня как горяха ръцете му горе на върха, целите набити с тресчици от катеренето по шиповете. Когато слушаш жиците, сякаш чуваш това, което си казват хората, всички ония тайни неща, за които разговарят възрастните. Изолаторите – тези огромни сини яйца в едно открито за вятъра гнездо.