Джон Ъпдайк: Заеко, бягай

Той прави кош с една ръка, с две ръце, с поднасяне с една ръка, от място, с обръщане, с отскок и от разстояние. Топката се издига меко и с ниска парабола. Обстоятелството, че не е загубил техниката си, го ободрява. Чувства се освободен от някаква потиснатост. Но е натежал и дишането му зачестява. Дразни се, че се задъхва.

Петте деца от другата страна се запъхтяват и отпускат. Едно от тях, което случайно е съборил, става с пламнало лице и си тръгва. Тогава Заека сам се отказва от играта.

– Добре – казва той. – Старият си отива.

А на момчето с пискюла, което игра с него, казва:

– Довиждане, ас!

Той му е признателен, че дори след като другите бяха станали още по-недружелюбни, то запази своето искрено, безпристрастно възхищение от играта му и на няколко пъти възкликна: "Боже! Чудесно! Виж ти!"

Заека взема сгънатото си сако. Носи го с една ръка като писмо и тича. Нагоре по уличката. Край запустялата фабрика за лед, с прогнилите греди на срутената платформа за товарене. Кофи за боклук, врати на гаражи, огради от тел и преплетени стъбла на изсъхнали цветя.

Март е. Любовта прави въздуха лек. Всичко започва отново. През тръпчивия вкус, останал му от изпушената цигара, Заека усеща свежестта на въздуха. Той вади пакетчето с цигари от издутия джоб на ризата си и без да забавя ход, го хвърля в една отворена кофа за боклук.

Доволен от себе си, той прехапва горната си устна. Големите му велурени обувки шляпат шумно върху пръскащата кал и мръсотия от покритата с чакъл уличка.

Тича. В края на този блок по уличката завива по "Уилбър стрийт", улица в градчето Маунт Джъдж, предградие на Брюър – пети по големина град в Пенсилвания. Тича нагоре край блок от големи къщи-крепости от цимент и тухли, с врати от цветни триъгълни стъкла и прозорци със саксии. После, някъде по средата на нанагорнището, край друг блок, който беше неочаквано застроен през трийсетте години. Сглобяемите къщи се изкачват нагоре по склона като по някаква стълба. Пространството от около шест стъпки, с колкото всяка от тях се издига над съседната, съдържа два тъмни прозореца, зейнали като очи на животно, и покрив от разноцветни дъски, от синкаво до мръсно-кафяво. Фасадите им са от специално изработени дъски, които не пропускат вода, понеже краищата им се застъпват един над друг. Целите са боядисани в бяло, освен ония части от тях, които собствениците са боядисали в зелено, яркочервено и в цвета на житото. Триетажните къщи са цяла дузина, всяка с по две врати. Седмата врата е неговата. Дървените ѝ стълби са вече разнебитени. Под тях има удобно място за боклук, където една загубена играчка се разваля: един клоун от пластмаса. Гледа го вече цяла зима там, но все си мисли, че някое дете ще се върне, за да си го вземе.

Той спира задъхан в тъмното антре. Една прашна електрическа крушка свети денонощно отгоре. Над кафявия радиатор висят три празни пощенски тенекиени кутии. Насреща в коридора вратата на съседите им от долния етаж е затворена като някакво сърдито лице. И пак тоя мирис, който винаги е един и същ, но който той никога не може да определи. Понякога му напомня мириса на готвено със зеле, понякога – на нещо загоряло, понякога – на нещо, което се разлага в стените. Той изкачва стъпалата до жилището си на горния етаж.

Вратата е заключена. Докато пъха ключа в ключалката, ръката му трепери от необичайното напрежение и се чува стърженето на метала. Когато отваря, вижда жена си седнала в едно кресло с бутилка "Олд фешънд" [2] Коктейл от уиски, сода и плодове. – Бел. пр. да гледа телевизия при намалена светлина.

– А, ти си тук ! Възкликва той. – Защо е заключена вратата?

Тя го гледа с тъжните си помътнели очи, зачервени от телевизора.

– Току-що заключих.

– Току-що заключи... – повтаря той и се навежда да целуне гладкото ѝ чело.

Тя е дребничка жена с опъната тъмна кожа. Като че ли това, което расте вътре в нея, я деформира. Точно вчера му се стори, че вече не е хубава. И косата ѝ е оредяла. Това му припомня, че е глупава и празноглава. Все пак ще му се да вярва, че утре ще е отново неговото момиче...

– От какво се страхуваш? Кой мислиш може да дойде тук?

Не очаквайки отговор, той разгъва грижливо сакото си, отива до гардероба и изважда една телена закачалка. Гардеробът е във всекидневната и вратата му се отваря само наполовина, тъй като пред него е телевизорът. Той внимава да не закачи с крак шнура, който е пъхнат в контакта до вратата. Веднъж Дженис, която е ужасно непохватна, когато е бременна или пияна, се беше омотала в шнура и почти бе съборила телевизора – 149 долара – на пода. За малко да го счупи. За щастие той стигна до него точно когато вече се накланяше, преди Дженис да изпадне в обичайната си паника. Какво я е накарало да постъпи така? От какво се е изплашила?