Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Благодаря – казва тя. – Това е истинско облекчение за мен.

– Страхувам се, че това е единственото облекчение, което ви давам – признава той с простота, която намира за възхитителна, и се надсмива над себе си за това.

– Ах – въздъхва тя. – Струва ми се, че никой не може ди направи много.

– Не, може да се направи нещо. Може би вие сте права за полицията. Законът закриля съпругите; защо да не се из ползва?

– Фред е против това.

– Господин Спрингър има навярно основателни причини. Не искам да кажа само професионални причини. Всичко, което законът може да изтръгне от Хари, е финансова издръжка, а аз не смятам, че в тоя случай парите са наистина главното. Всъщност аз не съм сигурен, че парите са наистина главното.

– Лесно е да се каже това, ако винаги имате достатъчно.

Той не възразява. Изглежда, това се изплъзва от нея механично, повече от умора, отколкото от злоба; той е сигурен, че тя предпочита да слуша.

Възможно е. Не зная. Но във всеки случай моята загриженост – уверен съм, че всеки е загрижен по тоя въпрос – е общото оздравяване на положението. А ако ще има истинско оздравяване, Хари и Дженис са тия, които трябва да действат. Наистина независимо от това, колко желаем ние да помогнем, независимо от това, колко се опитваме да направим отстрани, ние сме извън всичко.

Подражавайки на баща си, той бе стиснал ръце отзад и бе обърнал гръб на слушателя си; наблюдава през стъклата на верандата другиго, който може би не е отвън; Нелсън води малкия Фознахт през поляната, гонейки едно съседско куче.Смехът на Нелсън се разлива от главата му, докато тромавите му, несигурни стъпки разтърсват неговото тяло. Кучето е старо, червеникаво, малко и бавно. Малкият Фознахт е озадачен, но въпреки това се радва на вика на своя приятел "лъв! лъв!". На Екълс е интересно да види, че при мирни обстоятелства синът на Енгстръм води другия. Зеленият въздух, който се вижда през замъглените стъкла, сякаш трепти от гласа на Нелсън. Екълс разбира положението. Това непрестанно нескрито изливане на собственото въодушевление естествено от време на време бива задръствано от по бавните реакции на по-флегматичното момче и по тоя начин създава гневно обратно течение, някоя упорита биволски постъпка. Той съжалява Нелсън, който много пъти ще се озовава натясно, изненадан в своята невинност, преди да установи причината за това странно обратно течение. На Екълс му се струва, че самият той е минал по този път като момче, винаги само е давал и винаги най-неочаквано се е озовавал в безизходица. Старото куче размахва опашка, когато момчетата приближават. То спира да маха опашката си и я отпуска в колеблива дъга, продължавайки все пак ди е нащрек, когато те го обкръжават като ловци, надавайки ликуващи викове. Нелсън посяга и удря гърба на кучето с ръце. Екълс иска да извика: "Кучето може да го ухапе!" То не може да издържи на гледката.

– Да, но той отиде много далече – оплаква се госпожи Спрингър. – Той се замогна. За него няма причина да се върне, ако не му създадем такава.

Екълс сяда отново на алуминиевия стол.

– Не. Той ще се върне по същата причина, поради която избяга. Той е претенциозен. Трябва непрекъснато да се върти около нещо. Светът, в който е сега, светът на това момиче в Брюър, едва ли ще задоволява дълго неговите илюзии. Виждам го само от седмица на седмица и забелязах промяната.

– А-а, да чуете само Пеги Фознахт какво разправя! Тя казва, научила... че води истински бохемски живот [27] Авторът използва израза „живот ала Райли“, визирайки едно произведение, в което се описват удоволствията на фермерския живот. – Б. пр. . Не знам колко жени имал!

– Само една. Уверен съм. Странното в случая с Енгдтръм е, че по природа той е създаден за семеен живот. О, Боже!

В далечната групичка настъпва суматоха, момчетата тичат по един път, а кучето по друг. Малкият Фознахт спира, но Нелсън се приближава. Лицето му се е удължило от страх.

Госпожа Спрингър чува плача му и възкликва ядосано:

– Пак ли раздразниха Елси? Това куче трябва да е по бъркано, щом продължава да идва.

Екълс скача, столът пада зад него, отваря вратата на остъклената веранда и тича надолу, за да посрещне Нелсън навън, на слънцето.

Момчето се бои от него. Той го хваща.

– Ухапа ли те Елси?

Плачът на детето секва поради новия страх, че човекът в черно го е хванал.

– Ухапа ли те Елси?

Малкият Фознахт се отдръпва на почетно разстояние.

Почувствал се неочаквано силен и защитен в ръцете на Екълс, Нелсън с облекчение въздъхва дълбоко и неравномерно няколко пъти и постепенно възвръща гласа си.