Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Екълс го разтърсва, за да му попречи да се разреве и за да разбере какво е станало, трака със зъби по бузката му.

– Така ли? Така ли направи кучето?

Лицето на детето е съсредоточено изцяло в пантомимата.

– Така – казва то и хубавата му устничка се повдига от зъбките, нослето му се бърчи и то клати главичката си на един инч настрана.

– Не те ли ухапа? – настоява Екълс, като поотпуска ръце.

Малката устничка се повдига отново с лека свирепост, сякаш това обяснява цялата очарователна история. Екълс се чувства подигран от бързите реакции на малкото личице, което по начина, по който сменя така бързо изражението си, ми помня лицето на Хари. Нелсън отново се разплаква, изтръгва се от ръцете му и изтичва нагоре по стълбите на верандата при баба си. Екълс се изправя; през това кратко време, докато бе приклекнал, гърбът му под черната дреха се бе изпотил от слънцето. Качвайки се по стълбите, той се измъчва от нещо патетично, нещо много вълнуващо при спомена за тия малки квадратни зъбки, оголени при това озъбване на шега. Безобидността и все пак реалността на инстинкта. Инстинктът на котенцето да "убие" макарата със своите меки лапи.

Той се връща на верандата и вижда момченцето между краката на баба си, заровило лице в скута ѝ. За да не му е горещо, Нелсън е вдигнал роклята ѝ над коленете и тяхната открита широта и белота, оставени съвсем неуместно разголени и беззащитни, се нанасят върху малките, здраво стиснати зъби, които момчето му откри; една стара белота, която се прецежда през тази фина мрежа, превръщайки се в мляко, което Екълс чувства както своята кръв. Решително сякаш изпитва съжаление, така както беше възпитаван, не един безпомощен повик, а прилив на сила, който би могъл да изчисти праха и камъните от всяко кътче на света – той пристъпва и обещава на двете сведени глави:

– Ако той не се върне, когато тя роди, тогава ние ще го заставим чрез закона. Има такива закони, разбира се; достатъчно много.

– Елси се зъби – казва госпожа Спрингър, – понеже ти и Били я дразните.

– Лоша Елси! – казва Нелсън.

– Лош Нелсън – поправя го госпожа Спрингър.

Тя вдига лице към Екълс и продължава със същия коригиращ тон:

– Да, но остава само още една седмица, докато тя роди, а не виждам той да се е затичал към къщи.

Мигът, в който изпитваше някаква нежност към нея, свърши; той я оставя на верандата. "Любовта е безгранична " – казва си сам на себе си, цитйрайки преработеното стереотипно издание на Светото писание. Крал Джеймс казва, че това никога не губи своя смисъл. Гласът на госпожа Спрингър се носи след него из къщата:

– И ако следващия път те хвана, че дразниш Елси, баба ти ще те набие.

– Не, бабко! – моли се боязливо детето.

Екълс мислеше, че ще намери кухнята и ще пийне малко вода направо от чешмата, но в тази бъркотия от стаи кухнята му се изплъзва. Той прави гримаса, при която устата му се изпълва със слюнка и той я гълта, докато напуска къщата с гипсовата мазилка. Влиза в буика, кара надолу по Джоузеф стрийт, а след това край един блок по Джексън роуд, към Енгстръмови.

Госпожа Енгстръм има четириъгълни ноздри. Във формата на ромбове, те са вмъкнати в нос, който не е толкова голям, колкото изключително анатомичен; малките парченца от мускули, хрущял и кости са много типично изразени и на силната светлина разделят кожата на безброй плоскости.

Те се срещат в кухнята ѝ сред няколко запалени електрически крушки, които горят посред бял ден; жилището им е тъмната страна на една тухлена къща, преградена за две семейства. Тя го посреща на вратата със сапунена пяна по червените си ръце чак до лактите и се връща заедно с него до мивката, пълна с мръсни ризи и бельо, които тя търка силно, докато разговарят. Тя е енергична жена. Пълнотата на госпожа Спрингър, мека и отпусната, с много болести, се подчертаваше от дребните кости, същите кости, които имаше и такова тъничко момиче като Дженис. Пълнотата на госпожа Енгстръм е натрупана върху голям груб скелет. Хари навярно е наследил своя ръст от нея. Екълс непрестанно чувства със съзнанието си дългите кранове, закрити зад огромното ѝ тяло, които му напомнят за студена вода, но възможност за една толкова дребна молба изобщо не се създава.

– Не зная защо идвате при мен – казва тя. – Харолд е вече пълнолетен. Аз не мога да го контролирам.

– Той не е ли идвал да ви види?

– Не, сър.

Тя открива своя профил над лявото си рамо.

– Вие толкова го засрамихте, предполагам, че се чувства неудобно.