Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Радвам се, че ви виждам – казва госпожа Спрингър. Толкова време не сте идвали.

– Точно три седмици, нали? – казва той.

Столът му убива на гърба и той се залавя с токовете долу за тръбата, за да предотврати сгъването му.

– Бях доста зает. С класовете за конфирмация [26] Конфирмация (от лат.) - 1) обред при приемане на нови членове в протестантството, придружен с препитване по основните положения на вярата ; 2) първото причестяване на католиците, придружено с тържество и извършено от архиерей. – Бел. ред. , с младежката група, която реши да образува бейзболен тим тази година, и серия смъртни случаи в паството.

Предишните му контакти с тази жена не го предразполагат към извинения. Тая голяма къща, която тя има, оскърбява неговото чувство за жилище; той би я харесал повече, ако това беше верандата на някоя малка къщичка.

– Да. Не бих искала да имам вашата работа за нищо на света.

– А на мене тя ми доставя удоволствие в повечето случаи.

– Да, така казват. Казват, че сте станали отличен играч на голф.

О, боже! А мислеше, че тя вече се отпуска. За момент си бе представил, че са на верандата на овехтяла с олющена мазилка къща и че тя е една многоизстрадала пълна работничка, която се е научила да приема всичко, което дойде. Тя приличаше на такава, или по-скоро би могла да бъде. Когато Фред Спрингър се е оженил за нея, навярно е бил по-грозен от Хари Енгстръм, когато последният се е оженил за дъщеря му. Той се опитва да си представи Хари преди четири години и получава един обаятелен портрет: висок, хубав, известен през ученическите си години, достатъчно умен – син на зората. Сигурно доверието, което вдъхва, е привлякло най-вече Дженис. Съпрузите са страшна лотария. Той се почесва по челото и казва:

– Да играеш голф с някого е много удобен начин да го опознаеш. Това е, което се опитвам да направя, разбирате ли, е да опозная хората. Не мисля, че можеш да заведеш някого при Христос, без да го опознаеш.

– Е? Тогава какво знаете за моя зет, което аз не зная?

– Това, че той е добър човек в известно отношение.

– Добър в какво?

– Трябва ли да бъдеш добър в нещо? – той се опитва да е размисли. – Да, мисля, че трябва.

– Нелсън! Престани веднага!

Тя се обръща вдървено, без да се повдигне, за да види защо плаче детето. Седнал до стъклата на верандата, Екълс вижда всичко.

Малкият Фознахт стои до пързалката и държи две червени парчета от пластмаса. Нелсън, няколко инча по-нисък от него, се спуска с разперена ръка към гърдите на по-голямото момче, но не смее да се приближи и наистина да го удари. Малкият Фознахт стои със смахнатата неуязвимост на глупак, гледащ надолу към махащата се ръка и изкривеното лице на по-малкото момче дори без усмивка на задоволство. Истински учен, наблюдаващ безпристрастно резултата от своя експеримент.

Гласът на госпожа Спрингър се извисява неистов и остър, режейки през стъклата.

– Чу ли ме? Казах да спреш това крещене!

Лицето на Нелсън се обръща към терасата и той се опитва да обясни.

– Пили... Пили...

Но точно когато се мъчи да опише случилото се, неправдата става непоносима и сякаш получил удар в гърба, той се спуска неуверено напред, удря гърдите на крадеца и получава един лек отблъскващ удар, който го принуждава ди седне на земята. Той се търкулва по коремче и се върти в тревата, движен от собственото си безсмислено ритане. Сърцето на Екълс сякаш се гърчи заедно с тялото на момчето. Той познава толкова добре движещата сила на една неправда, начина, по който умът се сражава с нея, и как всеки напразен удар като че ли изпомпва въздуха, като в същото време ти се струва, че цялото това устройство от кости и кръв ще се пръсне във вселената, която може да бъде такъв вакуум.

– Момчето е взело камиончето му – пояснява той на госпожа Спрингър.

– Е, нека си го вземе сам – отвръща тя. – Трябва да се научи. Не мога да ставам с тия крака и да тичам всяка минута навън; те правят това целия следобед.

– Били!

Момчето поглежда изненадано нагоре към мъжкия глас на Екълс.

– Върни го!

Момчето обмисля това ново обстоятелство и се колебае.

– Веднага.

Заставен, Били прави няколко крачки и пуска играчката точно върху главата на плачещото му другарче.

Новата болка предизвиква и нова мъка в гърлото на Нелсън, но като вижда камиончето в тревата до лицето си, той я заглушава. Трябва му един миг, за да разбере, че причината за неговото страдание е отстранена и още един миг, за да обуздае чувството в тялото си. Силните му сухи хълцания, докато преодолее тия препятствия, сякаш повдигат килима от подрязана трева и самата слънчева светлина като че ли затрептява. Една оса, която се удря непрестанно в стъклата на верандата, се скрива, а алуминиевият стол под Екълс заплашва да се изкриви, като че ли и големият свят участва в успокояването на Нелсън.