Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Тя ляга до него, затваря очи и се оставя на слънцето. Отблизо лицето ѝ изглежда направено от големи плоскости кожа, изравнени по цвят от слънцето, с изключение на жълтеникавия гланц, който им придава твърдостта на минерал, на чист гладък камък, пренесен направо от кариерите в храма. От тази монументална Рут думите излизат в същия мащаб, сякаш тежки колела се изтъркалят до входовете на неговите уши като безгласни монети, хвърлени на светлината

– Ти прекарваш доста хубаво, нали?

– Защо?

– О... – думите ѝ малко се забавят, докато минат през устните ѝ; той вижда как се движат и след това чува гласа и, – виж всичко, което постигна. Ти постигна да играеш голф с Екълс всяка седмица и да накараш жена ти да не те преследва. Постигна своите цветя и госпожа Смит, която се влюби в теб. Постигна мене.

– Ти мислиш, че тя наистина е влюбена в мен? Госпожа Смит?

– Зная само това, което научавам от тебе. Ти казваш, че е...

– Не. Никога всъщност не съм казал такова нещо. Казал ли съм?

Тя не си прави труда да му отговори. Нейното лице изглежда още по-едро от сънливото задоволство, което се чете по него. Тебеширени отражения пробягват по загорялата ѝ кожа.

Той повтаря:

– Казал ли съм?

И стиска силно ръката ѝ. Нямаше намерение да я стисне толкова силно; нещо го ядоса при докосването на кожата ѝ. Нейната неприветливост.

– Оу! Кучи сине!

Тя лежи спокойно, отдавайки повече внимание на слънцето, отколкото на него. Той се надига на лакът и гледа през нейното неподвижно тяло към веселите фигури на две шестнайсетгодишни момичета, които смучат портокалов сок от картонени фунийки. Едното от тях, с бял бански костюм без презрамки, поглежда от своята сламка с кафяв поглед. Тънките ѝ крака са тъмни като на негърка. Костите на слабините ѝ стърчат остри от двете страни на плоския ѝ корем.

– О, целият свят те обича – казва неочаквано Рут. Питам те само защо?

– Аз съм обичлив – отвръща той.

– Искам да кажа... защо пък, дявол да го вземе, тебе ? Какво толкова особено има в тебе ?

– Аз съм мистик – прибавя той. – Давам вяра на хората.

Екълс му беше казал това веднъж със смях, който вероятно беше присмех. Човек никога не знае какво точно иска да каже Екълс; можеш да го приемеш така, както искаш.

Заека го взе на сериозно. Самият той никога не беше мислил за това. Той не се замисля особено за това какво дава на хората.

– Измъчваш ме – казва тя.

– Е, да пукна.

Това е несправедливо: след като той толкова се гордееше с нея, докато тя беше в басейна, след като толкова много я обичаше.

– Дявол да го вземе, защо мислиш, че трябва да ми тежиш и ти?

– Накъде биеш? Аз те издържам.

– Как не! Имам си работа.

Това е вярно. Малко след като той отиде да работи при госпожа Смит, тя намери работа като стенографка в едно застрахователно дружество, което имаше клон в Брюър. Toй поиска това от нея; безпокоеше се как прекарва следобедите е си, когато го няма. Рут казваше, че никога не е изпитвала удоволствие от тоя занаят, но той не беше сигурен. Когато я срещна, не можеше да се каже, че страда.

– Напусни! – казва той. – Това не ме плаши. Стой си цял ден вкъщи и си чети криминални романи. Аз ще те издържам.

– Ти ще ме издържаш!? Като си толкова важен, защо не издържаш жена си?

– А защо аз? Родителите ѝ са червиви с пари.

– Толкова си самонадеян! Това ме поразява. Не мислиш ли изобщо, че ще трябва да платиш за всичко?

Рут го гледа прямо със зачервените си от водата очи. Тя ги засенчва с ръка. Това не са очите, които той видя оная вечер при паркинг автоматите, безжизнени светли дискове, като очи на кукла. Синьото на ирисите ѝ беше потъмняло и придобило дълбочина, някакво вътрешно богатство, което, съобщавайки истината на неговите инстинкти, го безпокоеше, Тия очи я измъчват и тя извръща глава, за да скрие сълзите си, мислейки: "Това е един от признаците... че плача толкова често!" Господи, на работа тя трябваше да става от машината, да тича в тоалетната, както тя може да тича, и да плаче, да плаче, да плаче. Да стои там в това тясно помещение, загледана в тоалетната чиния, смеейки се сама на себе и плачейки, докато я заболят гърдите. И това, че ѝ се спи .. Господи, като се върне от обяд, всичко, което може да направи, е да се просне в празното пространство между бюрата на мръсния под, между Лили Орф и Рита Фиорванте, където оня стар алкохолик Хониг трябва да прескача през нея. И това, че е непрекъснато гладна... За обяд – една сода със сладолед и сандвич, а после една поничка с кафе и пак трябва да купува някаква сладка на касата. И то след като се беше опитала да отслабне заради него и бе свалила шест фунта. Поне така показа една теглилка. За него! Това беше интересното, да се променя за него, когато той не струваше нищо, по-малко от нищо. Той беше напаст, въпреки цялото си благодушие. Да, той беше благодушен. Другите не бяха. Работата се заключаваше в това, че когато те разбираха, че си "някаква си", не мислеха за тебе като за човешко същество, а смятаха, че имат някакви права. Каквито и да бяха, все пак бяха някакви! Като че ли мразеха жените и я използваха. Но след това тя им прощава, понеже всичко отминава. Следващият ден е следващ ден и ти си си все същата и все си там, и те са си отишли. Колкото по-възрастни бяха, толкова повече приличаха на губернатори, и колкото по-умни – толкова по-лоши бяха. После те искаха нещо, което жените им не можеха да им дадат и което тя съвсем не смяташе за ненормално, след като свикнеш веднъж. И защо да не е великодушна... първият път беше с Харисън; във всеки случай тя бе пияна като маймуна. Когато се събуди на следващата сутрин, се питаше какъв беше този вкус в устата ѝ! Това бе само нещо като морска вода... тогава тя бе още едно суеверно дете, което нямаше вкус към тия неща. Просто една по-усилена работа, отколкото вероятно мислят. Изобщо жените работят повече, отколкото смятат. Това е така, защото те искат да бъдат похвалени в това отношение. Те наистина желаеха това. Те не бяха толкова противни, но смятаха, че са. Това именно я учудваше в гимназията. Колко се срамуваха наистина, колко бяха признателни, ако просто ги докоснеш там, и колко бързо се разнасяше мълвата, че си... такава. Какво смятаха хората, че те са чудовища? Ако само поразмислеха малко, биха могли да разберат, че и ти си любопитна че и ти би могла да харесваш това непознато нещо, както и харесваха твоето, не по-зле от жените от техния кръг; само червени гънки... боже мой, какво беше накрая? Никаква тайна! Това беше великото нещо, което тя откри, че нямаше никаква тайна, просто една малка измама да се престориш на влюбена, което ги караше да се чувстват царе, и ако продължеше тази игра, можеше да бъде хубаво. Във всеки случай щеше да те нареди до тях, срещу ония другите, ония малки ножици, които тичаха около нея, когато играеха хокей по гимнастика. Като крава в оная синя униформа, подобна на бебешки костюм, която тя не искаше да носи в дванайсети клас и получи намалено поведение. Господи, тя мразеше много от тия момичета. И си отмъщаваше вечер с неудържимост, за която те не знаеха, че съществува. Като царица. Момче, нямаше никаква любов тогава, дори нямаше нужда да се събличаш; само малко триене през дрехата; устата ти, миришеща на лук от кюфтетата, които току-що сте изяли и ресторанта, и радиаторът на колата, който пукаше, понеже изстива. През всичките дрехи... нещо, което им разваляше удоволствието. Те не можеха да усетят много. Това трябваше да бъде само идеята за теб. Всичките им идеи. Понякога само френска целувка, не че тя изобщо беше свикнала с тия влажни и отпуснати езици, не можеш да дишаш; изведнъж обаче от начина, по който устните им ставаха твърди и се отваряха, а после се отпускаха и се затваряха, разбираш, че е свършило. Че няма повече от това за тебе и че ще е по-добpe да се отдръпнеш, ако искаш дрехата ти да остане суха. Това те измърсява. Тебе, тяхната пачавра. Те не можеха да ѝ простят това. Тя обаче им прощаваше. Не ги обвиняваше, макар че майките им ги караха да пишат името ѝ по стените на тоалетните. Ели ѝ каза приятелски за това. Но тя имаше някои много сладки работи с Ели; веднъж, след училище, преди още слънцето да бе залязло, те излязоха с колата извън града по едно шосе и после нагоре по едно старо пътче и спряха на място, цялото покрито с листа, откъдето можеха да виждат Маунт Джъдж и града на фона на планината, неясен в далечината; той сложи глава на коленете ѝ; пуловерът ѝ беше навит нагоре, сутиенът ѝ отпуснат и той беше като нежно бебе. Нейните пчелички (Кой ги нарече пчелички? Не Ели.) тогава бяха по-твърди, по-закръглени и по-чувствителни; неговата очакваща влажна уста беше толкова щастлива и пияна и птиците надаваха своите топли звуци над главите им в слънчевата светлина. Ели го раздрънка. Съвсем естествено за него. Тя му прости, но това я направи по-умна. Тя бе започнала с по-големи; грешка, ако изобщо имаше такава. Но защо не? "Защо не?", беше въпросът ѝ, макар и неизказан. Дали това беше грешка. Тя се изморява само от мисленето, лежейки там мокра от плуването и виждайки червено през клепачите си, които се опитват да се отдръпнат пред цялото това червено, и се питаше дали не грешеше. Тя беше умна. С тия, които бяха млади, го правеше защото бяха хубави, а към ония, които бяха по-възрастни, беше по-сдържана. Момче, някои типове, които ти никога не можеш да си представиш, обичат тяхното незначително участие да е най-великото нещо, което светът изобщо може да види, ако изобщо има такова. Но тоя, какъв чудак! Той имаше обаче за нещастие това благодушие. Той съвсем не те видя като такава. Момче, оная първа нощ, когато той каза това толкова гордо "хей!", тя не мислеше, че ще хлътне толкова много, а се оказа, че е трябвало да мисли. Тя прости на всички тогава. Неговото лице събираше в изплашено, неясно петно всички техни лица и като че ли тя се превръщаше в нещо по-добро от това, което е.