Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Не ми харесва, не ми харесва – казва госпожа Смит, куцукайки заедно със Заека надолу по една такава просека,отрупана с цветове. – Аз ценя красотата, но бих предпочела да видя люцерна. Една жена – не зная защо това трябва да ме вълнува толкова, Хоръс канеше съседите да идват и да гледат това място точно когато всичко е разцъфнало. В много отношения той беше като дете. Тази жена, госпожа Фостър, която живееше под склона на планината в малка оранжева къщурка с безшумно спускащи се щори, постоянно ми казваше, извърната към мене, с червило наполовина до носа ѝ – тя имитира прекалено ласкав глас, изпълнен с гореща злоба, която разтърсва тялото ѝ: "Ай, госпожо Смит, такъв трябва да е раят." И една година аз ѝ казах, не можех повече да сдържам езика си и ѝ казах: "Е, ако трябва да пътувам всяка неделя шест мили на отиване и на връщане до епископалната църква "Сейнт Джон", само за да вляза в друга леха от рододендрони, аз спокойно мога да си спестя това разстояние тъй като не желая да отида там." Това, което казах, не беше ли ужасно за една стара грешница?

– О, не зная...

– За тази бедна жена, която само се опитваше да бъде любезна. Разбира се, тя нямаше и зрънце мозък в главата си; боядисваше лицето си като млада глупачка. Почина, бедната душа; Алма Фостър... почина преди две или три зими. Сега тя знае истината, а аз не я зная.

– Е, може би за нея рододендроните са изглеждали така, както за вас изглежда люцерната.

– Хей! Е-ей! ...Точно! Точно! Знаете ли, господин Енгстръм, това е такова удоволствие...

Тя го спира на пътеката и гали несръчно ръката му; на слънчевата светлина малкият ръждивокафяв пейзаж на нейното лице се обръща към неговото и в погледа ѝ, зад неумелата женска склонност към флиртуване и безсмисленото блуждаене на мислите, проблясва резецът на предишна острота, така че застанал там, Заека леко усеща пробождането на тази зла сила, която е отвеждала господин Смит при безмозъчните цветя.

– Вие и аз мислим еднакво. Нали? Е, нали?

– Ти прекара доста хубаво, нали? – пита го Рут.

Следобеда в Деня на падналите те отидоха на плувния басейн в Уест Брюър. Тя се чувства неудобно по бански костюм, но всъщност изглежда чудесно, потопена до бедра в тюркоазената вода и с мокрите кичури на червеникавата коса ѝ, които се подават изпод банската ѝ шапка. Тя плува леко. Дългите ѝ крака ритат бавно и водата тече на прозрачни мехурчета над раменете ѝ; хубавите ѝ добре оформени ръце се издигат, а гърбът и задникът ѝ потрепват, черни под вълнуващото се зелено. От време на време, когато тя спира и се отпуска за момент, потапяйки лицето си под водата, с движение, което разтуптява сърцето му поради леката опасност, задникът ѝ, подобно на някаква шамандура, изплува отгоре и разкъсва повърхността – нищо особено, само един кръгъл Черен остров, който лъщи там, ясен неочакван образ във водата, трепкащ като при повреден телевизор. Но релефната картина изпълва сърцето му с гордост, засилва чувството му на собственост. Негова, тя е негова, той я познава тъй добре, както водата. Както водата той е бил навсякъде по тялото ѝ. Когато тя плува по гръб, водата се разбива и се стича отпред по гърдите, облива ги и ги докосва; дъгата на потопеното ѝ тяло се изопва, издигайки гърдите ѝ на моменти над водата; тя затваря очи и се носи напосоки. Плувайки с глава напред, тя изпръсква две мършави момчета, които цамбуркат в плиткия край на басейна. Тя докосва леко едното от тях, замахвайки назад с ръка, сепва се и се вмъква усмихната във водата; ръцете ѝ, като че ли без кости, махат, за да запази равновесие в развълнуваните приливи и отливи на препълнения басейн. Въздухът искри с мириса на хлор. Той се наслаждава от това колко чиста се чувства тя; чиста, чиста. Какво е това? Нищо не те докосва, което не е свързано с тебе? Нея във водата, него – на тревата и във въздуха. Главата ѝ, подскачаща като спаднала топка, му прави гримаса. Самият той не е водно животно. Когато е мокър, му е студено. Понеже се е намокрил, предпочита да седи на тухления ръб на басейна, спуснал крака надолу, и да си представя, че гимназистките зад него се възхищават от играта на мускулите по широкия му гръб. Той свива замислено рамене и чувства как плещите опъват кожата му на слънцето. Рут отива до края, цветните квадрати по дъното на басейна се отразяват през водата и почти изплуват на повърхността. Тя изкачи, малката стълба, изцеждайки водата от себе си на големи струи. Заека се покатерва до одеялото и ляга на него, така че когато тя идва, я вижда изправена над себе си, голяма до небето; черните ѝ косъмчета от вътрешната страна на бедрата са залепнали на фитили от водата. Тя сваля шапката, разтърсва косата си и се навежда за кърпата. Водата по гърба ѝ се стича надолу по нежните долинки на гънките по възпълното ѝ тяло и капе от раменете ѝ. Докато я наблюдава как бърше ръцете си, мирис на трева достига до одеялото и от виковете наоколо кристалночистият въздух трепти.