Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Когато се появиха първите цветове, те бяха като отделно голямо цвете, каквито проститутките от Ориента носеха отстрани на главите си, както върху кориците на шпионските разкази, които Рут четеше. Но когато се появиха кълбета от цвят върху дърветата, те не му напомняха за нищо други, освен за шапките, които бедните момичета носеха в църкви на Великден. Хари много пъти бе желал, но никога не бе имал такова момиче, малка католичка от бедно семейство, облечена в евтини, купени на намалени цени дрехи; в тъмните листа под простата мека шапка от петолистни цветчета той си представя лицето ѝ със сключените вежди, малките черни ноздри, кръгли като копчета, очите ѝ, които монахините бяха направили тъжни. Почти долавя парфюма ѝ, когато минава покрай него, по каменните стъпала на катедралата, с наведена глава, нейните ситнещи крака, скрити в поправяния костюм. Отдадена всецяло на молитвата, тя има приятния навик на глупавите момичета да отдава в даден момент цялото си тяло само на едно нещо. Близо, той може да се приближи толкова близо до цветовете. Всяко цветче има отгоре над устата си две крилца, покрити с лунички, където са скрити торбичките с прашеца. Той може да я помирише.

В това пролетно тържество на цветовете, когато градината на покойния ѝ съпруг цъфти с най-голяма сила, госпожа Смит излиза от къщата и като се подпира на ръката на Заека, навлиза навътре сред рододендроните. Някога доста висока жена, сега тя се е смалила и запазилите се черни кичури изглеждат мръсни в бялата ѝ коса. Тя ходи с бастун, но, изглежда, в разсеяността си го е окачила на долната част на ръката си и се олюлява с него, като бастунът се размахва свободно, подобно на необикновена гривна. Тя улавя градинаря си по следния начин: той извива дясната си ръка, насочвайки лакътя си към рамото ѝ, и тя, треперейки, подпира долната част на лявата си ръка о неговата и се отпуска тежко върху китката му със своите непохватни пръсти на лунички. Тя се държи за него тъй, както лозата за стената; ако я дръпнеш силно, ще я унищожиш, а иначе ще издържи на всички атмосферни условия. Той чувства как тялото ѝ подскача при всяка стъпка и как всяка дума дърпа главата ѝ. Не че усилието от говоренето е толкова голямо; това се дължи на вълнението, което я обзема от общуването, сбръчвайки ужасно носа ѝ, карайки устните ѝ да се замотават над изпочупените зъби със смешна свръхекспресивност, в която има нещо неловко, подобно на смешните гримаси, които прави едно тринадесетгодишно момиче в непрестанното си самопризнание, че не е красиво. Тя рязко наклонява главата си, за да погледне Хари, и в малките кафяви орбити, целите в бръчки като множество шнурове, сините ѝ, с напукана глеч очи стоят изцъклени с искрицата живот, останала в тях, докато говори:

– О, не ми харесва госпожа Холфорд; тя винаги изглежда толкова чистичка и докарана. Хари обичаше много онези розовожълти цветове. Аз му казвах: "Ако искам червено, дай ми червено; една голяма червена роза. А ако искам бяло, дай ми бяло, една стройна бяла лилия; и не ми досаждай с всички тия неопределени цветове – полурозово, полупурпурно, които не знаят какво напомнят. Рододендронът е неискрено растение. Аз казвах на Хари: "Тя няма мозък, така че всичко, което ти дава, е само за да ядосва." Но аз наистина говорех сериозно.

Тази мисъл като че ли я зашеметява. Тя спира безжизнена на обраслата в трева пътека и очите ѝ – ирисите, приличащи на счупено стъкленобяло в кръгове от запазено синьо се въртят нервно, като гледат ту на едната, ту на другата му страна.

– Всъщност всичко, което казах, е съвсем сериозно. Аз съм фермерска дъщеря, господин Енгстръм, и по-скоро бик искала да видя тази земя цялата в люцерна. Казвах му: "Защо не садиш елда, щом трябва да се занимаваш със земята. Сега има и хубаво семе. Ти отглеждай елда, аз ще пека хляба." Казвах също: "Какво искаме ние с всичките тия букети, които, след като увяхнат, ще трябва да се грижиш за техните отвратителни листа цялата година?" Казвах му: "За кое хубаво момиче отглеждаш всичко това?" Той беше по-млад от мене, ето защо го дразнех; не мога да кажа с колко години. Защо стоим тук? Старо тяло като моето, застанало неподвижно на едно място, бързо ще пусне корени.

Тя удря с бастуна по тревата – това е сигнал той да си протегне ръката. Тръгват надолу по алеята, потънала в цвят.

– Никога не съм мислила, че ще го надживея. Това беше слабостта му. Щом излезеше от градината, само седеше. Една фермерска дъщеря никога не научава значението на, "седя".