Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Кошмар е точната дума. В действителния свят само одушевени предмети се спускат към него и се опитват да го сграбчат и захапят. Той винаги е имал контакт с предметите. Въображаемото му разкъсване на парчета зашеметява мозъка му; полухипнотизиран, Заека прави разни трикове, чиято странност бавно осъзнава. Той разговаря мислено със стиковете, сякаш те са жени. Железните стикове, леки, тънки и дори някак вероломни в ръцете му, са Дженис. "Хайде, глупачке, успокой се; тук ще действаме спокойно." Когато вдлъбнатото лице на стика се забива в пръстта зад топката и ударът разтърсва ръцете му нагоре чак до раменете, струва му се, че Дженис го е ударила. " О, тъпачка, истинска тъпачка! Притисни я! Просто я притисни!" От яд кожата му загнива, така че външният обвиващ слой изтича; неговите вътрешности са като раздърпани от дребните сухи разклонения на бодливите къпини; крехкото сребристо стъбло е още един стик, на който думите увисват като гъсенични гнезда и не могат да бъдат изгорени. Тя дълбае, дълбае плодородната почва, изтръгва пръстта, разтворена като груба кафява уста; пръстта задушава плодородната почва. При дървените стикове "тя" е Рут.

Държейки един троен дървен стик, вниманието му е приковано към неговия тежък червеникав топуз, изцапан с трева, с красива бяла лента по ръба. Той си мисли: "Окей, щом си толкова ловка", стиска зъби и се завъртва. "Ах!", възкликва той, когато тя тупва в тревата, сякаш за да го опровергае. Трапчинка с разкъсана трева. Топката бяга, бяга, подскача, скрива се в един храст; бяла следа. И когато отива там... по дяволите, храстът е някой, майка му; той повдига сърдитите клони като ризи в изблик от срам, но внимавайки да не счупи някой; те се преплитат в краката му, докато той се опитва да влее волята си в твърдата упорита топчица, която всъщност не е неговото истинско "аз" и все пак донякъде е, тъй както стои там, в центъра на всичко.

И ту в ъглите, ту в центъра на този мъчителен сън Екълс пробягва в своята изцапана риза като бяло знаме на опрощението, окуражаващо и развяващо се над тревата, за да го отведе вкъщи.

Зеленината, все още мъртва от зимата, е засипана със суха пръст или тор. Топката лети напред и прави няколко решителни скока.

– Не бий така силно! – вика Екълс. – Лек замах, ръцете стегнати. Разстоянието е по-важно от прицелването при първия удар. Опитай пак.

Той връща топката. На Хари му бяха необходими почти дванайсетина удара, за да се разиграе, но самото предположение, че ударите му не се зачитат, го ядосва. "Хайде, мила – моли се той на жена си , – ето я дупката, голяма като кофа. Всичко с наред. "

Но не, тя пак ще удари някак страхливо. От какво се бои? Много силно! Топката минава може би на пет фута от дупката.

Приближавайки се към Екълс, той пита:

– Вие изобщо не ми казахте как е Дженис!

– Дженис?

Екълс с мъка отклонява вниманието си от играта. Toй страшно много обича да печели. "Умори ме!", мисли си Хари.

– В понеделник изглеждаше в добро настроение. Беше навън, в задния двор, с оная жена и двете се кикотеха, кога то отидох там. Трябва да знаеш, че донякъде тя се приспособи бързо. Вероятно се радва, че е отново при родителите си. Това е нейният отговор на твоята безотговорност.

– Всъщност – казва заядливо Хари, приклекнал, за да отмери удара си, тъй както правят по телевизията – тя не може да понася родителите си повече от мене. Вероятно нямаше да се омъжи за мен, ако не бързаше тъй много да се махне от тях.

Битата от него топка се плъзга по долната страна на игрището и отива твърде далече – два или три фута. Четири фута.

Екълс бие. Топката се търкаля колебливо и с особен звук, като от ларинкс, несигурно влиза вътре. Свещеникът вдига тържествуващ поглед.

– Хари – пита той нежно, но все пак настойчиво. – Защо я напусна? Явно ти живо се интересуваш от нея.

– Аз ви казах. За онова, което липсваше при нас.

– Какво е то? Ти виждал ли си го изобщо? Сигурен ли си, че то съществува?

Ударът на Хари от два фута повежда рязко топката и той я улавя с треперещи пръсти.

– Е, ако вие не сте сигурен, че то съществува, не ме питайте. Това е точно от вашата компетентност. Ако вие не знаете, никой не знае.

– Не! – изкрещява Екълс със същия престорен глас, с който каза на жена си да разтвори сърцето си за божията милост. – Християнството не разчита на илюзии. Ако беше така, както ти мислиш, то ние трябваше да продаваме опиум на църковните служби. Ние се опитваме да служим на бога, а не да бъдем бог.