Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Трябва да има задна стълба, защото съвсем наблизо се чува гласът на Екълс в кухнята, който убеждава Джойс да си сложи фланелка и пита Люси дали кейкът се е изхабил, обяснявайки ѝ, без да знае, че ушите на Заека са на ъгъла:

– Не мисли, че това е удоволствие за мене. Това е работа.

– Няма ли друг начин, за да поговориш с него?

– Той се страхува.

– Скъпи, всеки се страхува пред тебе.

– Но той дори се страхува от мене.

– А, той дойде тук достатъчно самоуверен.

Точно сега беше моментът тя да каже: ,И той плесна моя сладък задник, който ти трябва да защитиш". "Какво? Твоя сладък задник? Ще убия тоя негодник! Ще извикам полиция!"

Всъщност гласът на Люси спря на "самоуверен" и Екълс заговаря дали е посетил еди-кой си, къде са ония нови топки за голф, Джойс, ти си взе курабийка само преди десет минути, и накрая с глас, който беше станал прекалено мек след всички остроти, които си размениха при разправията, извиква "довиждане!".

Заека се разхожда из коридора и се обляга на радиатора до входа, когато Екълс, приличащ на млада кукумявка, несръчен и ядосан, изскача от кухнята.

Те отиват до колата. От дъжда, който приближава, зелената кожа на буика е придобила тропическа мекота. Екълс запалва цигара и слизат по път 422 в долината към игрището за голф. След като поема няколко пъти дълбоко от нея, Екълс казва:

– Значи лошото при тебе не е всъщност в липсата на религиозност.

– Как?

– Спомних си миналия ни разговор. За водопада и дървото.

– А, да. Аз го откраднах от Мики Маус.

Екълс се смее объркан. Заека забелязва, че той остава със зяпнала уста, след това малките извити навътре зъби изчакват за миг, докато веждите му се вдигат и спускат с упование.

– Това пък не очаквах – признава той, затваряйки тази флиртуваща кухина. – Тогава ти каза, че не знаеш това, което е вътре в теб. През целия уикенд аз непрекъснато се питах какво е то. Можеш ли да ми кажеш?

Заека не желае да му казва нищо. Колкото повече говори, толкова повече губи. Той се чувства сигурен вътре в собствената си кожа и не иска да излиза от нея. Цялата игра на тоя човек беше да го накара да излезе на открито, там, където той може да се разпорежда. Все пак силният навик на благовъзпитанието разтваря устните му.

– Дявол да го вземе, няма нищо особено – казва той. – То е просто, че... това е всичко, което има. Не мислите ли?

Екълс кимва, замижава и продължава да кара, без да каже дума. Капанът го очаква тук; проклетникът, толкова е сигурен, че ще се върна.

– Как е Дженис сега? – пита Заека.

Екълс се изненадва, разбирайки, че с това фактически той изменя донякъде на възгледите си.

– В понеделник сутрин прескочих, за да им кажа, че си в областта. Жена ти беше в задния двор с малкия и една жена, която изглежда е нейна стара приятелка – госпожа... Фостър? Фогълмън?

– Как изглеждаше?

– Не мога да кажа всъщност. Отвлече ми вниманието с тъмните си очила... с огледални стъкла и много широки рамки отстрани.

– О, Пеги Гринг! Тази слабоумна! Тя се ожени за оня селяндур Морис Фознахт.

– Фознахт! Вярно. Като поничка [21] Произношението на „поничка“ на английски (диал.) звучи приблизизително като името "Фознахт". – Бел. пр. . Разбрах, че има нещо местно... провинциално в това име.

– Никога ли не сте чували за Деня на поничката, преди да дойдете тук?

– Никога. В Норуок не.

– Спомням си по тоя повод, че когато бях... о, трябва да съм бил на шест или на седем години, защото той почина през 1940 година, моят дядо обичаше да чака горе на стълбите, докато аз слизах, за да не стана поничка. Тогава той живееше с нас.

Струва му се, че с години не е говорил за дядо си; в устата си чувстваше лека сухота.

– Какво беше наказанието, ако станеш поничка?

– Забравил съм. Беше нещо, което човек не би желал да бъде. А, почакайте! Една година аз бях последен долу нa стълбите и някой – родителите ми или някой друг, ме ядосваше и, мисля, започнах да крещя... не зная. Всеки случай старецът затова стоеше горе.

– Баща на баща ти ли беше?

– Не. На майка ми. Живееше с нас.

– Спомням си бащата на моя баща – казва Екълс. – Той идваше в Кънектикът и спореше ужасно с баща ми. Дядо ми беше епископ на Провидънс. Той бе запазил своята църква от сливане с унитарианската с това, че той самият беше станал почти унитарианец. Обичаше да се нарича Дарвинов деист. Баща ми, предполагам като реакция на това, бе станал твърде ортодоксален; почти англикан. Обичаше Беллок и Честъртън. Фактически той ни четеше тия поеми, за които чухте жена ми да протестира.