Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Кажи ѝ какво значи. Ако и ти вярваше както ние двамата с Белок в свръхестественото, тези съвсем естествени въпроси нямаше да те разстройват.

– Не повтаряй едно и също нещо, Джек. Ти си ужасен, когато започнеш да мърмориш.

– Искаш да кажеш, че съм ужасен, когато се отнасям сериозно към себе си.

– Хей! Подушвам... кейк гори – казва Заека.

Тя вдига очи към него и в погледа ѝ застива одобрение.

В тоя поглед има някакъв студен зов, слаб вик, идващ от страна на враговете му. Той чувства това, но не му отдава никакво значение; плъзва поглед над главата ѝ и с чувствителните си ноздри ѝ показва, че е подушил нещо да дими. Опънатата дъга на черепа ѝ под късо подрязаната бухнала прическа подсказва, че за нея са положени особено старателни козметични грижи.

– Ако само желаеше да се отнасяш сериозно със себе си – казва тя на Екълс и изчезва върху проблесналите за миг голи крака към мрачния коридор на свещеническия дом.

Екълс извиква:

– Джойс, върни се в стаята, сложи си една фланелка и тогава можеш да слезеш долу.

Вместо да направи това, детето се смъква, шляпайки, още три стъпала надолу.

– Джойс, чу ли ме?

– Ти я вземи, тат-ко-о.

– Защо да я взема аз? Татко ти е долу.

– Не зная къде е.

– Можеш сама да си я вземеш... на бюрото ти е.

– Не зная къде е брурото ми.

– В стаята ти, мила. Разбира се, че знаеш къде е. Сложи и една фланелка и ще те пусна долу.

Но тя вече е почти долу.

– Страх ме е от лъфа – изпява тя с лека усмивка, издаваща съзнание за собствената ѝ дързост.

Детето говори на пресекулки, опипвайки почвата. Същата нотка на настойчивост се долавяше и в гласа на майки ѝ, когато се заяждаше с този човек. Той се пита защо Екълс търпи това; защо не забие клин в тази пукнатина от страх и не въдвори ред. Само така трябва да постъпи.

– Няма никакъв лъв горе. Няма никой освен Бони, която спи. Но Бони не се страхува.

– Моля ти се, татко! Моля ти се, моля ти се, моля ти се, моля ти се! – Тя стига до последното стъпало, като улавя и стиска коленете на баща си.

Екълс се смее и за да запази равновесие, се хваща за главата на детето, която е доста голяма и сплесната както неговата.

– Добре – казва той. – Ти чакай тук и си говори с този смешен човек.

След това се втурва нагоре по стълбите с оня неочакван за него атлетизъм. Заека пита:

– Джойс, ти добро момиче ли си?

Детето поклаща коремче и свива главичката си към раменете. Това движение предизвиква лек звук – "къкк", който се излива от гърлото ѝ като от улей. После разтърсва глава; той има чувството, че тя се опитва да се скрие зад щит от трапчинки. Но тя казва с неочаквано важен и самоуверен тон:

– Да.

– А твоята мамичка добра ли е?

– Да.

– А защо е толкова добра?

Той се надява, че Люси чува това в кухнята. Припряното тракане около фурната беше спряло.

Джойс го поглежда и като лист, който се нагърчва, по едната страна на лицето ѝ се изписва страх. Като че ли наистина ще бликнат сълзи. Тя побягва от него по коридора нататък, накъдето отиде майка ѝ.

След като детето избяга, Заека тръгва неспокойно из коридора, опитвайки се да прикове възбуденото си сърце към картините, които висят по стените. Изгледи от чужди столици, една жена в бяло до дърво, на което всеки лист е очертан в златисто, старателно туширане, тухла по тухла, на епископалната църква "Сейнт Джон" с дата 1927 г. и с подпис Милдред Л. Крамер; буквите са съединени художествено. Над малка маса оттатък средата на коридора виси художествена фотография на стар мъж, същинска скала, с бяла коса над ушите и свещеническа яка, който се взира някъде над раменете ти, сякаш иска да проникне до сърцевината на нещата; поставена е в рамка и една пожълтяла снимка от вестник, изобразяваща в едри щрихи същия стар джентълмен, стиснал пура в ръка и смеещ се като луд с трима другари, облечени в расо. Той прилича малко на Джек, но е по-пълен и по-мъдър. Държи пурата в ръка. По-нататък има една цветна гравюра, изобразяваща сцена в някаква работилница, където и дърводелецът работи на светлината, идваща от главата на спасителя: стъклото, което покрива картината, отразява сянката от главата на Заека, това стъкло-полуогледало отклонява вниманието му, което се плъзга напред-назад, без да се задържи никъде.

В коридора има остър мирис. Препарат за чистене на петна? Нов лак? Нафталин? Стари тапети? Той се колебае между тия възможности. "Човекът, който изчезна", "сексуалният антагонизъм започва още от раждането". Каква кучка наистина! Все пак с приятна лека страст, която припламва по краката ѝ. Тези ослепително бели крака! Тя, изглежда, бе извоювала желаното леко надмощие и отстояваше своето. Курабийка! Една апетитна курабийка с ванилия. Въпреки всичко той я желае.