Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

У Екълс наистина има нещо подло. Той и Беллок. Без яката около гърлото той е от тия, които дават воля на чувствата си. Заека слиза. Екълс прави същото и главата му отсреща зад покрива на колата прилича на глава върху дискос. Широката уста се раздвижва.

– Моля ти се, помисли за това.

– Не мога. Но мога дори да остана в областта.

– Нима момичето ще те изгони?

– Какво момиче?

– Как беше името ѝ? Ленърд? Рут Ленърд?

– Аха! Много сте хитър...

Кой може да му е казал? Пеги Гринг? Чрез Тотеро? По-вероятно е момичето на Тотеро, как ѝ беше името? ... Приличаше на Дженис. Няма значение: във всеки случай светът е такава мрежа, че всичко просто изтича през нея, капка по капка.

– Никога не съм чувал това име – отвръща Заека.

Главата върху дискоса се ухилва многозначително в ослепителния блясък на слънцето, отразяващо се в метала.

Двамата вървят един до друг към бетонното здание ни клуба. По пътя Екълс забелязва:

– Странно е за вас, мистиците, че толкова често малките ви възторзи носят... пола.

– Вижте. Аз не държах да идвам днес, вие знаете.

– Зная. Прости ми. Аз съм в много лошо настроение.

В това, което той казва, наистина няма нищо обидно, което раздразва Хари. Някак полепва по него. Тия думи всъщност означават: "Съжали ме! Обичай ме!". Неприятното чувство слепва устните му; той не е способен да ги отвори, за да отговори. Когато Екълс плаща по свой начин, той трудно може да преговаря и да му благодари. Докато избира стиковете, които ще вземе под наем, той е толкова безразличен и мълчалив, че луничавото момче, което събира таксата, се взира в него, като че ли е слабоумен. Вървейки към мястото, където стои топката за началния удар, той се чувства донякъде съсипан, все едно добър кон е впрегнат до неподковано пони. Присъствието на Екълс му въздейства така силно, сякаш го притегля към себе си, и той трябва да се бори, за да не се наклони към него.

И топката, която удря след малък съвет на Екълс, чувства същото. Тя се лута на една страна като осакатена от погрешния удар, прекъсва полета си и тупва тежко като топки от глина.

Екълс се смее:

– Най-добрият пръв удар, който изобщо съм виждал.

– Не е първият ми удар. Опитвал съм и като кеди. Трябваше по-добре да бия.

– Искаш твърде много от себе си. Наблюдавай ме, това ще ти помогне да се почувстваш по-добре.

Заека се отмества и с изненада забелязва, че Екълс, в чиито движения има известна гъвкавост, замахва като непохватно петнадесетгодишно момче. Сякаш трябва да отстранява от пътя си някакво гърне. Ударът му е слаб. Въпреки това топката лети направо и описва лека дъга. Той като че ли е възхитен от това. Екълс скача изящно по заравнената част на игрището, а Хари се мъкне тежко след него. Мокрият затревен терен е размекнат и подгизнал от разтопения неотдавна сняг. Големите му велурени обувки потъват. Те са в непрестанно движение напред-назад. Екълс се качва, той слиза.

Долу в тъмните дъбрави и зелените алеи на игрището Екълс е преобразен. Глупава веселост го оживява. Той се смее, маха, кудкудяка. Хари се спира, изпълнен с ненавист; самият той е невъзможен, непохватността му сякаш го покрива със струпеи; той е признателен на Екълс, че не бяга от него. Често Екълс, отишъл вече петдесет ярда по-нататък – той има вълнуващия весел навик да тича напред, – се връща из целия път, за да намери някоя топка, която Хари е загубил. Заека все не може да отклони вниманието си от мястото, където топката трябва да отиде – малката идеална пелена от подрязано зелено, върху която се розовее хубаво флагче. Погледът му не успява да я проследи къде отива.

– Ето я – извиква Екълс. – Зад един корен. Имаш ужасен късмет.

– Сигурно това е цял кошмар за вас?

– Ни най-малко, ни най-малко. Ти си многообещаващ. Никога не си играл и все пак нито веднъж не пропусна топката.

Но и това се случва. Той се прицелва и в убийствената сила на желанието си да я избие от дупката въпреки корена пропуска топката.

– Единствената ти грешка е, че се опитваш да използваш ръста си – казва Екълс. – Имаш хубав, естествен замах.

Заека бие отново, топката излиза извън очертанията и се търкаля колебливо няколко ярда.

– Наведи се към топката – казва му Екълс. – Представи си, че имаш намерение да седнеш.

– Имам намерение да легна – отвръща Хари.

Той е като болен, вие му се свят, увлечен надълбоко от водовъртеж, чийто горен край се очертава от спокойните върхове на разлистените дървета. Струва му се, че си спомня... някога вече е бил там горе. Хлъзга се из локвите, дърветата го поглъщат и той неизбежно затъва в рохкавата почва около игрището за голф.