Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Те вземат торбите със стиковете и тръгват по пътя, който им сочи една дървена стрелка. Екълс продължава да обяснява:

– Всичко това е установено от векове в ересите от ранната църква.

– Ще ви кажа, зная какво е.

– Какво е? Какво е? Твърдо или меко? А, Хари? Синьо ли е? Червено ли е? С точици?

Това, че точно Екълс иска да му се каже, действа потискащо на Заека. С всички тия думи като "аз зная повече за това, отколкото тебе", а и за ересите от ранната църква той всъщност иска да го чуе от другиго, да чуе, че то съществува, че той не лъже хората всяка неделя. Сякаш не е достатъчно, че се мъчиш да намериш някакъв смисъл в тази вледеняваща игра, та трябва да понасяш и тоя луд, който се мъчи да погълне душата ти. Топлата каишка на торбата убива рамото му.

– Истината е – казва Екълс, развълнуван като жена, с глас, измъчен от стеснение, – че ти си чудовищен егоист. Ти си страхливец. Не те интересува кое е правилно и кое е погрешно; ти не уважаваш нищо друго, освен своите най-лоши инстинкти.

Те стигат до мястото, откъдето се бие топката – затревена площадка край прегърбено плодно дърво, насочило като юмруци китки от стегнати, неразвити още бледи пъпки.

– По-добре да вървя напред – казва Заека. – Докато се успокоите.

Сърцето му е притихнало за момент, пулсът му е спрял от гняв. Не желае нищо друго, освен да се измъкне от тая бъркотия. Иска да завали. Като избягва да гледа Екълс, той се обръща към топката, която стои високо на мястото си, очаквайки първоначалния удар. Тя изглежда тъй, като че ли вече се е освободила от земята.

Той замахва леко със стика над рамото си. Звукът отеква глухо, плътно, за разлика отпреди. Ръцете му вдигат долния край на стика, а топката увисва във въздуха, бледа като луната на фона на това прекрасно черно-синьо на буреносните облаци, цвета на неговия дядо, забулило плътно източната страна на небосвода.

Топката излита напред като по опънато въже. Той смени бързо стиковете: сфера, звезда, точка. Топката се колебае и Заека мисли, че ще спре, но той е измамен, тъй като нейното колебание е изходна позиция за едно последно отскачане – едно едва доловимо изхлипване, и тя открадва още малко от пространството, преди да се изгуби.

– Това е! – извиква той, като се обръща към Екълс с усмивка на превъзходство.

– Това е!

Слънце, луна, слънце, луна, времето минава. В градината на госпожа Смит минзухарите пробиват земната кора. Жълти и бели нарциси разтварят своите фунийки. В съживената трева се крият виолетки и моравата скоро добива вид на горска поляна с глухарчетата и широколистните бурени. Невидими ручеи бълбукат и пак се губят, като карат ниската част от градината да ликува. Лехите с цветя, заградени с тухли, забити на диагонал в земята, са пронизани от тъмночервени шишове, които по-късно ще станат божури, а самата земя, леко оцветена, прошарена с камъчета, твърда като рог, на неравни кръпки от влажно и сухо, изглежда като най-старото и мирише като най-новото нещо под небето. Бухналата златна пяна на цъфтящите форситиа [22] Азиатско декоративно растение с жълти цветове. – Бел. пр. блести през дима, който се носи над градината, докато Заека гори куп смачкани стъбла, изсъхнала трева, дъбови листа, окапали в тъмната самота на зимата, и изрязани розови пъпки, всичко това натрупано едно върху друго на камари, които дращят сърдито глезените му. Тези камари, запалени наскоро след идването му, които дразнят очите и миришат на кафе, все още тлеят влажни сред паяжината от роса. Когато си тръгва, те му приличат на привидения във вечерния здрач, докато стъпките му скърцат по треските на алеята за коли, която води към къщата на госпожа Смит. През целия път в рейса за Брюър Заека усеща мириса на топлата пепел.

Чудно, че през тия два месеца той нито веднъж не си сряза ноктите. Той кастри клони, засажда, копае. Сади едногодишни растения – латинки, макове, миризлив грах [23] Декоративно растение. – Бел. пр. , петунии от пакетираните семена, които старата лейди му дава. Той обича да тори прекопаната почва. Скрити от очите му, – семената престават да бъдат негови. Колко е просто! Освобождаваш се от нещо, като го завещаваш. Сам бог е вложил в това малко твърдо устройство своето "аз", предназначено за серия от експлозии, великото постепенно натрупване на вода, въздух и силиций, почувствано без думи, от начина, по който заоблената дръжка на косачката се обръща в дланите му.

Миришейки на бензин, косачката дъвче венчелистчетата, ливадата ги асимилира. Край съборените огради на тенис корта люляковите храсти са цъфнали. Пристигат птици, за да направят своята птича баня. Една сутрин, зает с извитата като полумесец коса, до него достига на вълни някакво благоухание, тъй като бризът се е обърнал и се носи надолу през стръмен, гъсто обрасъл рид със силно ухаещи на момини сълзи листа, сред които през оная топла нощ бяха разцъфтели хиляди камбанки; тия, които бяха високо по стъблото, все още таяха силното шербетено зелено на пъпешова кора. Ябълкови дървета и круши. Лалета с разкошни, пищни цветове, които просто ти разкъсват ириса. И накрая, зад азалиите, се кипрят самите рододендрони в разточителен разкош, който става още по-голям през последната седмица на май. Заека беше чакал цяла пролет това разцъфтяване. Храстите го затрудняваха – те бяха толкова големи, почти дървета, два пъти по-високи от него, и изглеждаха тъй много. Бяха засадени покрай извисяващите се клюмнали надолу смърчове, които засенчваха това място, и в тия сенчести акри, като самуни шуплест зелен хляб, се виждаха десетки големи правоъгълници от храсти. Това бяха вечнозелени xpaсти. Със своите зигзагообразни клони и дълги листа, обърнати на всички страни, те сякаш бяха от друг климат, от други страна, където притеглянето беше по-слабо.