Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Привет.

– Здравейте!

– Тук ли е негово преподобие Екълс?

– Спи.

– Посред бял ден?

– Почти цялата нощ беше на крак.

– О, я гледай! Бедният човек!

– Ще влезете ли?

– Ам'чи-и... не знам. Той ми каза да дойда. Наистина ми каза.

– Възможно е да е казал. Влезте, моля!

Тя го превежда през един коридор, покрай стълбище, и го въвежда в хладна стая с висок таван и сребристи тапети по стените, пиано, пейзажи, работени с акварел, цели редици книги върху библиотека, вградена в ниша, камина, върху чиято облицовка стои един от ония часовници с махало от четири златни топки, за които се смята, че работят вечно. Снимки в рамки навсякъде. Тежка мебел в зелено и червено, с изключение на дълъг диван с облегала, целите в резба, чиито възглавници са кремавобели. Стаята излъчва студенина. Някъде отдалече достига топлият мирис на кейк, който се пече в момента. Тя спира по средата на килима и казва:

– Слушайте!

И той спира. Лекият удар, който той също чува, не се повтаря.

– Мислех, че пиклата спи.

– Вие бавачката ли сте?

– Съпругата – казва тя и сяда по средата на белия диван, за да го докаже. Заека заема едно меко кресло отсреща. Tапицировката е твърда и неравна под голата му ръка. Той носи карирана спортна риза с ръкави, навити до лактите.

– О, извинете!

Разбира се. Босите ѝ кръстосани крака разкриват сините петна на разширени вени. Лицето ѝ, тъй както е седнала, не е толкова младо, както при вратата. Когато се отпусне, появява се двойна брадичка, главата е потънала назад. Стегнато малко симидче. Малки твърди гърди.

Заека пита:

– На колко годинки е вашето дете?

– Две деца. Две момичета – на една и на три.

– Аз имам момче на две години.

– Бих искала да имам момче – казва тя. – Момичетата и аз имаме свои лични проблеми. Прекалено сме еднакви. Знаем точно какво мисли другата.

Да не обича собствените си деца! Заека е поразен да чуе това от жената на един свещеник.

– Забелязва ли вашият съпруг това?

– О, за Джек това е чудесно. Той обича да има жени, които да се опълчват срещу него. Това е неговият малък харем. Мисля, че от едно момче би се боял. Вие не се ли боите?

– От сина ми? Не, не! Та той е само на две годинки.

– Това започва още преди двете години, повярвайте ми. Сексуалният антагонизъм започва фактически от самото раждане.

– Не съм забелязал.

– Браво! Струва ми се, че сте примитивен баща. Аз мисля, че Фройд е като господ; вие го доказвате.

Заека се усмихва, предполагайки, че Фройд има някаква връзка със сребристите тапети и акварела над главата ѝ, изобразяващ дворец и канал. Екстра работа! Тя слага пръсти отстрани на челото си, някъде около слепите очи, отмята глава назад, притваря клепачи и през пълните си отворени устни въздиша. Той е поразен; в тоя миг тя изглежда като една фина Рут.

Тъничкият глас на Екълс, странно силен в неговия дом, вика надолу по стълбите:

– Люси! Джойс идва при мене в леглото.

Люси отваря очи и казва гордо на Заека:

– Виждате ли?

– Тя разправя, че ти си ѝ казала, че това е правилно – продължава да се оплаква гласът, пронизвайки перилата, стените и тапетите.

Госпожа Екълс става и отива до свода на стълбището. Седалището на оранжевите ѝ шорти е смачкано от седенето; голите ѝ крака разкриват по-голямата част от заоблената задна част на бедрата ѝ. По-бели от дивана; възрозовите петна от тежестта при сядането постепенно избледняват от кожата.

– Не съм ѝ казвала нищо подобно – вика тя нагоре, докато една красива ръка опъва надолу шортите и изглажда измачкания плат по стегнатите ѝ задни части, джоб, пришит с черен конец в дясната половина.

– Джек – продължава тя, – имаш посетител. Един много висок млад човек, който казва, че си го поканил.

При споменаването за него Заека става и точно зад нея извиква:

– За игра на голф.

– За игра на голф – виква силно тя като ехо.

– О, боже! – възкликва отгоре гласът, като че на самия себе си.

После извиква:

– Здравей, Хари! Веднага ще сляза долу.

Горе плаче дете:

– Мама правеше същото! Мама правеше същото!

Заека вика в отговор:

– Здравейте!

Госпожа Екълс извръща подканящо главата си.

– Хари? ...

– Енгстръм.

– Какво работите, господин Енгстръм?

– Ами... някак си съм без работа.

– Енгстръм! ... Разбира се. Не сте ли вие оня, който изчезна? Зетят на Спрингърови?

– Точно! – казва той бързо. И с необмислен жест, сякаш иска да ѝ подчертае, че и тя е същото цвете, когато в момента на неговия отговор тя се отдръпва важно от него, подчертавайки с това известна дистанция, шляп! – по топлия ѝ задник. Не силно; един удар с отпусната ръка, едно укрепващо, и едновременно нежно потупване точно по джоба.