Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Рут върви трудно. Заека наблюдава как тялото ѝ прави усилия, за да придвижва тежестта ѝ напред върху острите затъващи върхове на токовете ѝ. Те се забиват и изкривяват на едно неравно място, покрито с камъчета. Задникът ѝ се поклаща, ръцете ѝ се вдигат, за да запази равновесие. Той ѝ казва:

– Свали си обувките!

– И да си израня петите? Умник!

– Е, добре тогава. Да се връщаме.

– Не, не – упорства тя. – Трябва да сме изминали вече половината път.

– Съвсем не сме изминали половината. Свали си обувките. Тия сини камъчета вече свършват. След малко пътят става мек.

– Със стъкълца вътре...

Малко по-нататък обаче тя сама си сваля обувките. Боса, без чорапи, белите ѝ крака се вдигат леко пред очите му; жълтата кожа на петите ѝ блещука. Под издутината на прасеца ѝ глезените са тънки. В знак на благодарност той също сваля обувките си, за да сподели каквато и да е болка с нея. Земята под краката им е гладка, но набитите навътре дребни камъчета, невидими за окото, се забиват в кожата със силата на тежестта им. Освен това земята е студена.

– Ой! Олеле! – извиква Заека.

– Хайде, войнико! – казва тя. – Бъди храбър!

Те свикват да ходят по тревата в края на стълбите. Клони от дърветата са надвиснали над част от пътя, като образуват отгоре тунел. По-нататък пътят се открива и те могат ги гледат отгоре покривите на Брюър и двайсететажното здание на съда, единствения небостъргач в града. Орли от тон са разперили криле между най-горните му прозорци.

Мъж и жена на средна възраст, наметнати с големи вълнени шалове, гледачи на птици, минават край тях по пътя надолу; щом те се изгубват от погледа им зад кривия клон на един дъб, Заека подскача, за да настигне Рут, и я целува, стиска в прегръдките си нейното топло тяло, вкусва солта от поттa по лицето ѝ, което не реагира. Тя смята, че сега не е време за това. Нейният ограничен женски ум е насочен само към това да се изкачат по-скоро горе, на върха. Но мисълта нейните бели като хартия крака на градско момиче, боси по камъните заради него, кара сърцето му да затупти от вълнение, да ридае и той се вкопчва в нейното здраво тяло, слаб от своята мъка. Над тях минава самолет и бързо пори въздуха с грохот.

– Моята царица! – казва той. – Моят хубав кон.

– Твой какво?

– Кон.

Близо до върха планината се извисява отвесно в стръмна канара. Тук съвременниците бяха изградили бетонни стъпала с железен парапет, който, под формата на буква Z, на три чупки, достига настлания с чакъл паркинг на хотел "Пинакъл". Те отново си слагат обувките, изкачват стълбите и гледат града, който постепенно се изравнява под тях.

По края на скалата има перила. Той хваща една от белите напречни пръчки, затоплена от слънцето, което сега се спуска далече от зенита, и поглежда право надолу в бухналите корони на дърветата. Страховита гледка, която той помни още от детинство, когато се питаше дали ако скочи, ще умре или ще падне на меко върху тези зелени корони, както върху облаците в някой сън. В долния край на картината, която се открива, той вижда каменната стена на скалата, издигаща се до краката му, тясна като острие на нож. Планинският склон се разстила надолу, откриват се хубави пътеки и хаотично пръснати сечища, както и стълбите, по които се изкачиха.

Очите на Рут с полузатворени клепачи, сякаш четеше книга, се спират на града. Тук нависоко суровите очертания на нейните скули изглеждат неподвижни във ведрия въздух. Дали не се чувства като индианка? Тя каза, че може да бъде мексиканка.

Окей! Той я доведе тук горе. За да видят какво? Градът се простира от малките, като че ли за кукли къщички в подножието на парка, през широк разплут търбух от саксиено-червено – с кръпки от засмолени покриви и мигащи коли – и свършва в розовия облак на леката мъгла, надвиснала над далечната река. В дима, който се стеле над града, проблясват бензиностанции. Предградията стоят като врязани в него. Все пак в централната си част градът е огромен и Заека разтваря устни, сякаш за да накара устните на душата си да почувстват вкуса на истината за него; като че ли истината беше някаква тайна в толкова слаб разтвор, че само неизмеримото може да ни даде осезаем вкус за нея. Въздухът изсушава устата му.

Денят му беше смутен от бога: Рут се подиграваше, Екълс замижаваше – защо те учат на подобни неща, щом никой не вярва в тях? Изглеждаше му просто, че той е застанал тук, че щом съществува този под, съществува и таван, че истинското пространство, в което живеем, е това горе. Някой умира. Сред тази голяма лента от керемидено някой умира. Тази мисъл му идва така, случайно: просто проценти. Някой в някоя къща по тия улици, ако не тази минута, то следващата – умира. И в тия станали изведнъж на камък гърди му се струва, че се намира сърцето на тази просната, повалена роза. Той отмества поглед, за да открие мястото; може би той би могъл да види почернялата от рака душа на някой старец, възнасяща се към небето като маймуна по въже. Той напряга слух, за да чуе внезапната остра болка от освобождаването ѝ, сякаш тази проклета илюзия в краката му става действителност.