Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Нямаше никого вкъщи. Промъкнах се и се измъкнах. Оставих ключа вътре.

– И никой не те видя?

– Всъщност видя ме един човек. Епископалният свещеник ме върна с колата си в Брюър.

– Кажи, ти си религиозен, нали?

– Аз не съм го викал.

– Какво каза той?

– Нищо особено.

– А как изглеждаше?

– Зловещо... просто да те полазят тръпки. Много се хили.

– Може би ти си го накарал да се хили.

– Смятам да играя с него голф във вторник.

– Ти се шегуваш!

– Не, наистина. И аз самият не зная как му обещах.

Тя се смее и продължава да се смее тъй дълго, както се смеят жените, когато са възбудени от теб, а се стесняват от това.

– О, мой Заеко! – възкликва тя нежно със сетен дъх. – Ти просто странстваш, нали?

– Той ме убеди – настоява Заека, разбирайки, че усилията му да ѝ обясни, ще я развеселят по необясними причини. – Не съм направил нищо.

– Ти, бедна душа – казва тя. – Ти си просто неудържим.

Най-после той сваля с голямо неизразимо облекчение мръсните си дрехи и си слага чисто бельо, чисти чорапи, спортна риза и бежовите панталони. Трябва обаче отново да си сложи велурените обувки. Забрави да открадне чехлите си. Вече облечен, той казва:

– Хайде да отидем на разходка!

– Чета – отвръща тя от стола.

Книгата е отворена някъде към края. Тя чете книгите хубаво и без да ги прегъва, въпреки че струват само трийсет и пет цента.

– Хайде! Да излезем на въздух.

Той отива до нея и се опитва да издърпа криминалния роман от ръката ѝ. Заглавието му е "Смърт в Оксфорд". Какво сега я интересуват тия умрели в Оксфорд? Когато има него.

– Чакай – моли го тя, обръща една страница и прочита няколко изречения така както книгата е вдигната нависоко. Очите ѝ просто бягат по редовете. После изведнъж му позволява да я вземе.

– Господи, ти си тиранин!

Той отбелязва мястото, докъдето е стигнала, с изгоряла кибритена клечка и поглежда към босите ѝ крака.

– Имат ли чехли или нещо такова?

– Не. Ей, спи ми се.

– Ще си легнем рано.

Очните ѝ ябълки се обръщат към него, когато казва това. Устните ѝ леко се цупят. Това е вулгарното у нея, което не може да не забележиш. Много лека сладникава вулгарност.

– Хайде! – казва той. – Сложи си ниски обувки и ще ти изсушим косата.

– Аз трябва да нося токове.

Когато навежда глава, за да закопчае обувките, бялата линия на пътя ѝ го кара да се усмихне – толкова е права. Като пътеката на малка девойка, която има рожден ден.

Те стигат до планината през градския парк. Кошчетата за смет и подвижните железни пейки все още не са извадени. По пейките от бетон и дърво приказливи старци се припичат на слънце като по-големи гълъби, облечени в сиви дрипи, наподобяващи пера. Дърветата със своите малки листа хвърлят сянка върху полуголата земя. Колчета с телове отделят местата, където наскоро е било посадено нещо, от неравните пясъчни пътеки. Ветрецът, който духа непрестанно, надолу по склона от празната площадка за джаза, е студен на сянка. Гълъби с клатещи се като на механични играчки глави пробягват на розови крачка край върховете на обувките им и отново се укротяват близо до петите им. Издават звуци като от малки парни машини. Скитник протяга ръка по облегалото на една пейка, за да се изсуши, и от изпитото му лице се чува често и ситно кихане, подобно на котка.

Няколко хулиганчета на около четиринадесет години пушат и се бият до заключената барака, в която се пазят уредите и екипировката на павилиона за игра, на чиито жълти дъски някои беше написал с червена боя: ТЕКС & ДЖОУЗИ, РИТА & ДЖЕЙ. Откъде бяха взели червена боя?

Нишки от зеленина се подават през кафявата покривка. Той улавя ръката ѝ. Декоративният басейн пред площадката за джаза е източен и пълен с разни боклуци; те вървят по една пътека, следваща извивката на студения ръб на басейна, който отразява тишината от площадката на джаза. Танк от Втората световна война, превърнат в паметник, насочва своите оръдия към далечните тенискортове. Мрежите не са вдигнати, линиите още не са очертани с вар.

Дърветата потъмняват; павилиони се спускат надолу. Те вървят през горния край на парка – любимо място за разходка вечер, – осеян с книжки от бонбони. Началото на стълбите почти не се вижда от големите храсти, обагрени в леко кехлибарен цвят от първите пъпки. Много отдавна, когато туризмът още беше обикновено развлечение, тук откъм Брюър направиха стълби нагоре по планината. Те са направени от засмолени дървета, шест фута дълги, запълнени отзад с пръст. След това забиха железни тръби, за да придържат тези груби заоблени стълби, и върху пръстта разпръснаха фини сини камъчета.