Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Тишината го поразява. Върволици от коли пълзят безшумно; малчуган излиза от една врата. Какво прави там навън? Защо не си стои вкъщи? Той се изплашва и моли Рут:

– Прегърни ме!

Тя равнодушно изпълнява желанието му, като прави една крачка и олюлява бедра до неговите. Той я притиска здраво и се чувства по-добре. В краката им Брюър, изглежда, стопля от лъчите на залязващото слънце; огромната му червена дреха като че ли се издига от долината, в която е хванал, за да се изпълни като гръд с въздух. Брюър – майка на стотици хиляди, убежище на любовта, остроумно и блестящо човешко изобретение.

И в тоя пристъп на сигурност той пита като влюбените, изразяващо мъчително съмнение:

– Наистина ли си била проститутка?

За негова изненада тя рязко се измъква изпод ръка му, извива се настрани и застава заплашително до перилата. Очите ѝ се свиват. Брадичката ѝ променя формата си. В своята обърканост той забелязва три момчета скаути да се хилят от асфалта насреща. Тя пита:

– Ти наистина ли си подъл плъх, дезертьор?

Той чувства, че трябва да внимава в своя отговор:

– Донякъде...

– Добре тогава.

На слизане те вземат рейса.

Вторник следобед. Небето е покрито с облаци. Заека взема рейса за Маунт Джъдж. Адресът на Екълс е в северния край на града; той минава незабелязан край своите съседи слиза в Спрус и върви, като си пее на висок глас куплета "О, аз съм просто луда по Ха-ри-и."

Това не е началото на песента, а онова място, където момчето, пеейки рефрена, извиваше гласа си на "аз съм".

Заека се чувства спокоен. Два дни вече той и Рут живеят с неговите пари и той имаше още четиринадесет долара. Освен това той бе открил, тършувайки в бюрото ѝ, че тя има солидна сума в книжка – повече от 500 долара, – и то от края на февруари. Веднъж играха кегли и гледаха четири часа, "Джиджи " Отлъчване от църквата", " "В дома на шестото щастие" и "Рунтавото куче". Той беше гледал толкова много кадри от "Рунтавото куче" в клуба "Мики Маус", че любопитстваше да го види целия. То беше все едно да гледаш албум с фотографии, половината от които са познати лица. Сцената, където ракетата стига до покрива и Фред Макмъри изтичва с кафениче в ръка, той познава така добре, собственото си лице.

Рут беше особена. Тя играеше кегли ужасно; просто отиваше до чертата и пускаше топката. Плок. Всеки път, когато в "Джиджи " стереовисокоговорителят зад тях в салона прогърмяваше, тя се обръщаше и казваше "шшш!", сякаш никой в киното говореше прекалено високо. На филма " В дома на шестото щастие " всеки път щом Ингрид Бергман се появяваше на екрана, тя се навеждаше към Заека и го питаше шепнешком:

– Наистина ли е проститутка?

Той беше разстроен от Робърт Донът; изглеждаше ужасно. Той знаеше, че умира. Представи си, да знаеш, че умираш, и да продължаваш да вървиш напред, претендирайки, че си мандарин. Забележката на Рут за "Отлъчване от църквата " снощи беше:

– Защо не потърсиш изобщо някакви бонго-барабани тук наоколо?

Даде си тайно дума непременно да вземе. Преди половин час, чакайки рейса на Уайзър стрийт, пресметна колко струва един комплект от витрината на магазина за грамофонни плочи и струни. Деветнадесет долара и деветдесет и пет цента. Из целия път в рейса си барабанеше бонгоритми по коленете.

"Защото аз съм просто луда за Харрр-ри-и."

Номер 61 е голяма тухлена къща с бяла дървена облицовка, малка веранда, имитираща древен гръцки храм, и гълъбовосив покрив, който свети под облаците с мрачен блясък. Отзад телена ограда загражда жълта люлееща се рамки и едно пространство с пясък. На тази малка площадка едно кученце джафка пронизително, докато Хари върви нагоре по пътечката. Тревата има този мръсен зелен цвят, който обещава дъжд, цвета на тревата от цветни моментални снимки. Къщата изглежда прекалено жизнерадостна, за да е праведна. Заека мисли, че свещениците живеят в черни крепости, но малка табелка над чукчето на вратата, във формата на риба, казва със своя гравиран надпис " Свещенически дом ". Той удря с рибата два пъти и след като чака малко, още два пъти.

Стегнат малък екземпляр с пъстри зелени очи отваря вратата:

– Какво има?

Но гласът ѝ сякаш казва: "Как се осмелявате?". Докато тя регулира лицето си за неговия ръст, очите ѝ се разширяват, разкривайки по-голямата част от ясните белтъци, към които са прикрепени пъстрите ѝ ириси.

Изведнъж, без каквато и да е последователност в мислите, той разбира, че е по-силен от нея, че тя го харесва. Лунички покриват малкия ѝ грапав нос, сплеснат, тесен и блед под ръждивокафявите точици. Кожата ѝ е хубава и гладка като на дете. Носи оранжеви шорти. С любезност, която е равнозначна на арогантност, той казва: