Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

Но после, след всичко, се оказва, че той не е по-различен; улавя се за тебе съвсем потиснат и влюбен, а след това преситен от теб или най-малкото, просто отегчен, когото свърши. Това става все по-бързо и по-бързо, повече като навик; той сега наистина бърза, когато усети или пък тя му каже, че е свършила. Тогава тя може само да лежи и в известен смисъл да отстъпва и това я успокоява; но тя не може да заспи след това. Някои нощи той се опитва да я приближи, но на нея просто толкова ѝ се спи и така се е отпуснала, че нищо не излиза. Понякога просто ѝ иде да го отблъсне, до го разтърси и да му изкрещи:

– Не мога , глупак! Не знаеш ли, че си баща!

Но не! Не трябва да му казва. Една произнесена думи може да сложи края. Това беше само единият мензис, а следващият идва след един ден; може би ще дойде и тогава няма да има нищо. Тъй както всичко е объркано, тя не знае колко щастлива би я направило това наистина. Поне по тоя начин тя прави нещо, като изхвърля ония глобули. Господи, тя дори не е сигурна, че не го иска само защото той го иска. Тя дори не е сигурна дали просто съзнателно не стига дотам, като заспива под ръката му, само за да даде да разбере на това самодоволно копеле. Защото той не усещаше, докато спеше, когато тя ставаше и се промъкваше в отвратителната баня, където стоеше толкова дълго, че той не можеше да види и да направи нищо. Да, така беше, той просто си живееше в своята кожа и дори и не помисляше за последствията от каквото и да било. Ако му кажеше за глобулите и за сънливостта си, навярно щеше да се изплаши и да си отиде, той и неговият хитър малък бог, и неговият хитър малък свещеник, с когото всеки вторник играе голф. Защото най-идиотското ...... с тоя свещеник бе, че по-рано поне Заека смяташе, че постъпва неправилно, но сприятелявайки се с него, си въобрази, че е Исус Христос, който е слязъл на земята, за да спаси света, като върши само това, което му хрумне. Аз бих отишла да хвана епископа или някой друг, който и да било там, и да му кажа, че тоя негов свещеник е цяла напаст. Той тъпче главата на бедния Заек с нещо, което никой не може да проумее, и дори сега, изпълвайки ухото ѝ, неговият кротък, но самонадеян глас отговаря на въпроса ѝ с лека, куха самодоволност, която дотолкова я вбесява, че сълзите ѝ потичат.

– Ще ти кажа – рече той. – Когато избягах от Дженис, направих интересно откритие.

Сълзите заливат клепачите ѝ, а неприятният вкус на водата от басейна се запечатва върху устата ѝ.

– Ако ти стиска да бъдеш такъв, какъвто си – продължава той, – другите ще плащат за тебе.

Неприятните посещения са цяло мъчение за Екълс; поне чувството, което ги предхожда. Обикновено мисълта за нещо е по-лоша от действителността: така е наредил господ света. Действителното присъствие на хората винаги е поносимо. Госпожа Спрингър с закръглена, мургава, с дребни кости жена, приличаща на циганка. Двете, майката и дъщерята, излъчват нещо зловещо, но у майката способността да въздава неловкост е вродена, типично за средната класа. У дъщерята това е само на моменти, съвсем излишно и опасни както за нея, така и за другите. Екълс изпитва облекчение, че Дженис не е вкъщи; в нейно присъствие той се чувства най-виновният. Тя и госпожа Фознахт са отишли в Брюър на матине. Двете им момченца са в задния двор на Спрингърови. Госпожа Спрингър го превежда през къщата до остъклената веранда, откъдето може да наглежда децата. Къщата е наредена скъпо, но без вкус; във всяка стая като че ли има по едно кресло в повече, отколкото е необходимо. За да отидат от входната врата до задната част на къщата, те вървят по една крива пътека през претъпканите стаи. Тя го води бавно; и двата ѝ глезена са стегнати в ластични бандажи. Мъчително ситните ѝ стъпки засилват илюзията му, че малкото ѝ тяло е сякаш в гипс.

Тя се отпуска внимателно върху възглавниците на лежащия стол на верандата и изплашва Екълс с отскачането на краката си, докато столът изскърцва и се заклаща силно под тежестта ѝ. В това отпускане като че ли има някакво детинско удоволствие. Сухите ѝ прасци стърчат вдървени и обувките ѝ за миг се повдигат от пода. Това са съсипани и изгубили изцяло формата си обувки, сякаш са стояли с години в каца с вода.

Той сяда на сгъваем, въртящ се, със сложно устройство стол от алуминий и пластмаса. През стъклата на верандата от своята страна вижда Нелсън Енгстръм и малко по-големичкия Фознахт как играят на слънце край дървена пързалка над оградения с дъски пясъчен трап.