Джон Ъпдайк - Заеко, бягай

– Не зная защо момчето е такова мамино детенце – казва госпожа Спрингър. – Или... може би зная.

Лукавият намек накрая смущава Екълс.

– Защо?

Моравата кожа под очите ѝ се издува, а ъглите на устните ѝ се свиват надолу в преценяваща гримаса.

– Ами че той е като баща си: покварен. Взел е твърде много от него и смята, че светът му дължи това, което той иска.

– Другото момче беше виновно. Нелсън искаше само онова, което е негово.

– Да, и аз предполагам, че вие мислите като баща му... че за всичко е виновна Дженис.

Тя произнася "Дженис" с германски акцент – "Чанис", – като от това момичето сякаш изглежда по-пълно, по-мургаво, по-мило и по-значително от незначителния, будещ съжаление образ в съзнанието на Екълс. Той се пита дали тя в края на краищата не е права; дали не е преминал на другата страна?

– Не, не мисля – казва той. – Мисля, че поведението му няма оправдание. Това не значи обаче, че за това поведение няма известни причини, които отчасти вашата дъщеря е могла да предотврати. Нашата църква учи, че всички сме отговорни както за себе си, така и за другите.

Тъй хубаво изречените думи имат вкус на тебешир в устата му. Той би желал тя да му предложи нещо за пиене. Пролетта става гореща. Старата циганка забелязва неувереността му.

– Е, лесно е да се каже това – продължава тя. – Не е толкова лесно може би да застанеш на такова становище, ако си в деветия месец и очакваш всеки момент дете, ако си от почтен дом и съпругът ти избяга само на няколко мили с някакъв вампир и всеки смята, че това е най-смешното нещо, макар че аз не зная какво е.

Думата "вампир" се стрелва във въздуха като нещо бързо и черно.

– Никой не смята, че това е смешно, госпожо Спрингър.

– Понеже не чувате разговорите, които аз чувам. Понеже не виждате усмивките. Една жена беше така добра да ми каже на другия ден: "Ако тя не може да го задържи, няма и право на него." Тя има злобата да ми се хили право в лицето. Можех да я удуша. Казах ѝ: "Един мъж също има задължения. Няма само един-единствен път." Такива жени именно внушават на мъжете, че светът съществува само за тяхно удоволствие. Съдейки от начина, по който постъпвате, и вие почти мислите така. Е, ако светът ще се пълни с Хари Енгстръмовци, колко време смятате хората ще имат нужда от вашата църква?

Тя се изправя и тъмните ѝ очи плуват в сълзи, които не потичат. Гласът ѝ се извисява до най-висока степен и дращи лицето на Екълс като пила. Той се чувства целият нарязан. Нейният разказ за подхилкващата се клюкарка по повод на тази история го потопи в ужасната действителност, подобна на тази със стотиците лица, когато в неделя сутрин в 11.30 часа се изкачва на катедрата и словото, което излита от устата му, и забележките му се разливат в някаква безсмислица. Той търси думи в паметта си и успява да изрече:

– Аз чувствам, че Хари в някои отношения е особен случай.

– Единственото особено нещо в него е, че не го е грижа кого наранява и колко. Сега аз нямам намерение да ви обиждам, преподобни Екълс, и съм сигурна, че вие най-добре преценявате доколко сте зает, но да бъдем честни, през оная първа нощ аз трябваше да извикам полицията, както и исках.

Струва му се, чува, че тя има намерение да вика полицията, за да арестува него . Защо не? Със своята бяла яка той фалшифицира името на бога при всяка дума, която произнася. Ограбва вярата на децата, които се предполага, че възпитава. Убива вярата в умовете на всички, които действително се вслушват в неговите бръщолевения. Мами с всяка нотка в гласа си по време на богослужение, произнасяйки тържествено "нашия отец", когато сърцето му познава истинския отец, на когото той се опитва да угоди, на когото той се бе опитвал да угоди през целия си живот.

Когато я пита: "Какво може да направи полицията", струва му се, че иска да каже: "Какво може да му направи тя на него!"

– Е, не зная, но аз очаквам повече, отколкото само игра на голф.

– Сигурен съм, че той ще се върне.

– Вие разправяте това от два месеца.

– Все още го вярвам.

Но всъщност той не го вярва, той не вярва в нищо. Мълчание.

– Бихте ли – гласът ѝ се е променил, станал е умолителен – ми подали оная табуретка там в ъгъла. Трябва да си вдигна краката.

Когато премигва, клепачите му дращят. Той се пробужда в своята замаяност, взема табуретката и ѝ я занася. Широките ѝ пищяли в зелените, почти детски чорапи се повдигат смирено и докато намества табуретката под петите ѝ, начинът по който се навежда, напомнящ религиозните памфлетни картини с Христос, когато мие краката на просяците, влива в тялото му нов приток от сила. Той се изправя и се извисява над нея. Тя хваща полата над коленете си и я издърпва надолу.