Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Кимнах — да, така е.

Пазачът каза, че като първия път няма втори. После лениво ни махна с крак да влизаме.

И така лесно сте получили достъп до корпокративен кораб?

Златният ковчег на Татко Сон не е магнит за нелегални пасажери, Архиварю. На траповете се суетяха членове на екипажа и Помощници, твърде увлечени в работата си, за да ни забележат. Служебните асансьори бяха празни, така слязохме в недрата на Ковчега, без да срещнем никого. Найковете ни тропаха по металните стълби. Боботеше грамаден мотор. Стори ми се, че чувам пеене. Хе-Чжу прегледа схемата на палубата, отвори един люк и спря, за да ми каже нещо.

Размисли, пъхна се вътре, помогна ми да вляза, после заключи люка след нас.

Намирах се на тясна пътека, която висеше от покрива на просторна чакалня, далечният й край се губеше зад капаци на люкове и над главите ни нямаше достатъчно място, за да стоим изправени. През решетестия под на пътеката видях около двеста дванайсетзвездни сервитьорки на „Татко Сон“, строени пред турникети, които се въртяха само напред. Юна, Хуа-Сун, Ма-Лю-Да, Сонми, някои по-стари стволови типове, които не познавах. Да видя бившите си сестри извън купола на „Татко Сон“ — това приличаше на сън. Те пееха Псалма на Татко Сон, отново и отново. Музиката се преплиташе с хидравличния шум. Колко ликуващи бяха гласовете им. Тяхната Инвестиция беше изплатена, предстоеше им пътешествие до Хаваите, скоро щеше да започне новият им живот на Кзалтация.

Завиждахте ли им?

Завиждах им за увереността в бъдещето.

На интервали от около петдесет секунди Помощникът отпред пускаше следващата сервитьорка през златните дъги. Всеки път сестрите ръкопляскаха, дванайсетзвездната щастливка се обръщаше, размахваше ръце и минаваше, за да бъде отведена в луксозната си каюта. Турникетите се завъртаха и фабрикатките се придвижваха с една напред. След малко Хе-Чжу ме побутна с крак и ми даде знак да се промъкна през люка отпред, който отделяше пътеката от съседното помещение.

Нямаше ли опасност да ви видят?

Ярките лампи, които висяха от тавана, се спускаха по-ниско от нашата пътека и отдолу бяхме невидими. Освен това не бяхме външни лица, а техници, които извършват ремонтни работи.

Следващото помещение беше всъщност тясна килия. Върху подиум стоеше пластмасов стол, а точно над него висеше обемист механизъм с шлем, окачен на монорелса на тавана. Трима усмихнати Помощници, облечени в алените униформи на Татко Сон, заведоха влязлата сервитьорка до стола. Единият Помощник обясни, че шлемът ще махне нашийника й, както е обещано в Десети Катехизис.

— Благодаря, Помощник — избърбори развълнуваната Сонми. — О, благодаря ви!

Нагласиха шлема на главата и врата й и в този момент аз забелязах броя на вратите на килията.

Нещо странно ли имаше в тях?

Имаше една врата: входът откъм чакалнята. Само една врата. Откъде бяха излезли всички предишни сервитьорки? Рязкото изщракване на шлема пренасочи вниманието ми към подиума точно под мен: сервитьорката се свлече, очите й се обърнаха навътре, кабелният шнур, който свързваше механизма с шлема и монорелсата, се изпъна, шлемът тръгна нагоре, сервитьорката се изправи, отлепи крака от пода и се издигна във въздуха. Трупът й затанцува, въодушевената усмивка, замръзнала на мъртвото й лице, се изопна, когато кожата на лицето пое част от натоварването. Един работник почисти с миеща прахосмукачка кръвта от пластмасовия стол, друг го забърса. Окаченият за монорелсата шлем пренесе товара си успоредно на нашата пътека през люк до съседното помещение. Над пластмасовия стол се спусна нов шлем, а тримата помощници вече настаняваха на него следващата развълнувана сервитьорка.

Хе-Чжу прошепна в ухото ми:

— Тези не можеш да спасиш, Сонми. Те са обречени от мига, в който се качат на борда.

Беше почти прав: всъщност те бяха обречени още в утробните си контейнери.

Поредният шлем щракна и се затвори. Тази сервитьорка беше Юна.

Ужасът в тази стая не може точно да се опише или да се представи, може само да се преживее.

Запълзяхме напред през звуконепроницаем люк. Шлемовете доставяха труповете в склад, огрян от виолетова светлина; щом минахме през люка, градусите целзий паднаха рязко и ревът на машините ни оглуши.

Под нас се разкри поточна линия на кланица, обслужвана от работници, които размахваха ножици, резачки, инструменти, чиито наименования не знам… целите в кръв, от глава до пети, като садистични видения от ада. Дяволите долу срязваха нашийници, събличаха дрехи, бръснеха коси, деряха кожа, отсичаха ръце и крака, кълцаха месо, изтръгваха органи… Маркучи изсмукваха кръвта… Шумът беше неописуем.