Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Моля те, седни, Дик, защото и аз имам да ти казвам нещо.

Армстронг съобщи на лейтенант Уейкъм, редник Бенсън и Сали, че с радост ще ги приеме на работа след като напуснат армията, и тримата отговориха, че ще го потърсят веднага щом се уволнят.

— Страхотно се справи в Берлин, Дик — каза му полковник Оукшот. — Всъщност не зная как ще те заменим. Нещо повече, след блестящото ти предложение за сливане на „Телеграф“ и „Берлинер“ навярно изобщо няма да се наложи.

— Това беше очевидното решение — отвърна Армстронг. — Ще си позволя да прибавя, че за мен беше удоволствие да работя при вас, господин полковник.

— Много мило от твоя страна, Дик — рече Оукшот, после сниши глас. — Самият аз съвсем скоро трябва да се демобилизирам. Когато се върнеш в цивилния живот, съобщи ми, ако ти попадне нещо подходящо за стар войник като мен.

Армстронг не си направи труда да се отбие при Арно Шулц, но Сали му каза, че Хан му предложил да стане главен редактор на новия вестник.

Последното му посещение преди да предаде униформата си на интенданта бе в кабинета на майор Тюлпанов в руския сектор и по този случай разузнавачът го покани на обяд.

— За мен беше истинско удоволствие да следя успеха ти с Хан, Луби — каза Тюлпанов.

Ординарецът им наля водка и руснакът вдигна чашата си.

— Благодаря — каза Дик. — Постигнах го с ваша помощ.

— Не бъди скромен — отвърна майорът. — Но невинаги ще е така, Луби. — Армстронг повдигна вежди. — Може и да си успял да си осигуриш правата за разпространение в чужбина на по-голямата част от немската научна продукция, но не след дълго тя ще остарее и тогава ще ти трябват най-новите руски проучвания. Разбира се, ако искаш да запазиш челните си позиции.

— И какво очаквате в замяна? — като загреба лъжичка хайвер, попита Дик.

— Засега нека просто кажем, Луби, че от време на време ще поддържам връзка с теб.

Дейли Мейл

13 април 1961

Гласът от космоса: „Как го направих“. Гагарин разказва на Хрушчов за синята Земя

Хедър му донесе чаша кафе без мляко. Таунсенд вече съжаляваше, че се е съгласил да даде интервюто, особено на стажант-репортер. Някои издатели обичаха да четат за себе си в собствените си вестници, но Таунсенд не беше сред тях. Брус Кели обаче му бе заявил, че това ще е от полза за вестника и имиджа му, и Кийт неохотно бе отстъпил.

На два-три пъти тази сутрин едва не го отмени, но постоянните телефонни разговори и съвещания просто не му оставиха време. И после Хедър му съобщи, че младата репортерка чака във фоайето.

— Да я поканя ли? — попита секретарката.

— Да. — Той си погледна часовника. — Но не искам да остане дълго. Преди утрешното заседание на борда трябва да прегледам с теб някои неща.

— Ще вляза след петнайсетина минути и ще ви кажа, че ви търсят от чужбина.

— Добра идея — отвърна Кийт. — Но нека е от Ню Йорк. Кой знае защо, това винаги ги кара да си тръгват малко по-бързо. А ако се наложи, използвай номера с Андрю Блакър.

Хедър кимна и излезе. Таунсенд прокара показалец по дневния ред на заседанието на борда. Спря се на седма точка. Нуждаеше се от повече информация за „Уест Райдинг Груп“, ако искаше да получи подкрепата на директорите. Даже да му дадяха картбланш, пак щеше да се наложи да сключи сделката по време на пътуването си в Англия. Всъщност, ако решеше, че си струва, щеше да замине направо за Лийдс.

— Добро утро, господин Таунсенд.

Кийт вдигна поглед, но не отговори.

— Секретарката ви ме предупреди, че сте извънредно зает, така че ще се опитам да не ви губя времето — бързо прибави репортерката.

Той продължаваше да мълчи.

— Аз съм Кейт Тълоу. Работя в „Кроникъл“.

Таунсенд излезе иззад бюрото си, ръкува се с младата журналистка и я настани на удобно кресло, обикновено запазено за членове на директорския борд, главни редактори или важни клиенти. После зае стола срещу нея.

— Откога сте в компанията? — попита Кийт, докато момичето вадеше от чантата си стенографски бележник и молив.

Тя кръстоса крака.

— Едва от няколко месеца, господин Таунсенд. Постъпих в „Кроникъл“ като стажантка след като завърших колежа. Това е първото голямо интервю, което ми възлагат.

Таунсенд се пръв път в живота си се почувства стар, въпреки че съвсем наскоро беше отпразнувал трийсет и третия си рожден ден.

— Говорите с акцент — каза той. — Откъде сте?

— Родена съм в Будапеща, но по време на революцията родителите ми избягаха от Унгария. Единственият кораб, на който успяха да се качат, заминаваше за Австралия.