Джефри Арчър - Четвъртата власт

Настъпи неловко мълчание.

— Да, вярно е — накрая рече Кийт. — Но ще ви бъда задължен, ако не споменавате за това в статията си.

Кейт остави молива си на масата. Таунсенд гледаше през прозореца.

— Извинете, господин Таунсенд, беше много нетактично от моя страна.

— Репортерите обикновено казват: „Просто си върша работата“ — тихо отвърна той.

— Навярно бихме могли да преминем към малко необикновеното, да не кажа странно купуване на „2УУ“.

Кийт за пръв път се поотпусна.

— Когато новината се появи на страниците на „Кроникъл“ — по случайност в деня на сватбата ви — сър Съмърсет ви нарече „пират“.

— Убеден съм, че това е било комплимент.

— Комплимент ли?

— Да. Сигурно имал предвид, че следвам традицията на великите пирати.

— Кого имате предвид? — невинно попита Кейт.

— Уолтър Райли и Франсис Дрейк — каза Кийт.

— Струва ми се по-вероятно сър Съмърсет да е говорил за Синята брада или капитан Морган — отвърна на усмивката му тя.

— Възможно е. Но мисля, че тази сделка удовлетвори и двете страни.

Кейт отново погледна бележките си.

— Господин Таунсенд, сега притежавате или сте главен акционер на седемнайсет вестника, единайсет радиостанции, самолетна компания, хотел и две мини. — Репортерката вдигна очи към него. — Какви са по-нататъшните ви намерения?

— Бих искал да продам хотела и мините, така че ако случайно срещнете някой, който проявява интерес…

Кейт се засмя.

— Не, сериозно — каза тя в момента, в който Хедър за пореден път се появи в стаята.

— Премиер-министърът се качва с асансьора, господин Таунсенд — заяви тя. Шотландският й акцент се долавяше по-силно от обикновено. — Както ви е известно, двамата ще обядвате заедно в заседателната зала.

Кийт намигна на Кейт, която избухна в смях. Хедър отвори вратата и отстъпи настрани, за да въведе изискан побелял мъж.

— Добро утро, господин премиер. — Таунсенд стана да посрещне Робърт Мензис. Двамата се ръкуваха и Кийт се обърна да му представи Кейт, която се мъчеше да се скрие в ъгъла на кабинета. — Едва ли познавате Кейт Тълоу, господин премиер, но тя е една от най-обещаващите млади репортерки на „Кроникъл“. Зная, че се надява да вземе интервю от вас.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Мензис. — Просто позвънете в кабинета ми, госпожице Тълоу, и веднага ще се уговорим за времето.

През следващите два дни Кийт не можеше да се избави от мислите за Кейт. Едно беше сигурно — тя не се вписваше в нито един от грижливо подредените му планове.

По време на обяда премиерът се чудеше защо домакинът му изглежда толкова разсеян. Таунсенд почти не прояви интерес към неговите предложения за обуздаване на профсъюзите, въпреки факта, че вестниците му от няколко години настояваха правителството да направи нещо по този въпрос.

Кийт не бе много по-словоохотлив и на следващата сутрин, когато председателства месечното заседание на директорския борд. Всъщност за човек, който контролираше най-голямата комуникационна империя в Австралия, той беше удивително мълчалив. Един-двама от другите директори се запитаха дали не замисля нещо. Когато се обръщаше към борда по седма точка — предстоящото му пътуване във Великобритания с цел закупуването на малка издателска група в северна Англия — малцина видяха смисъл в идеята. Той просто не успя да ги убеди, че това изобщо си струва усилията.

След края на заседанието Таунсенд се върна в кабинета си и остана на бюрото си, докато Хедър не си тръгна. Когато вратата зад нея се затвори, той си погледна часовника. Минаваше седем и това му напомни колко до късно работи секретарката. Изчака, докато се увери, че тя няма да се върне, после вдигна слушалката и набра трите цифри, които щяха да го свържат директно с кабинета на главния редактор.

— Брус, за онова пътуване до Лондон. Трябва да взема журналист, така че ако новината се разчуе, ти да научиш пръв.

— Какво ще купуваш този път? — попита Кели. — „Таймс“ ли?

— Не, поне засега — отвърна Таунсенд. — Търся нещо, от което може да се спечели.

— Какво ще кажеш да се свържа с Нед Бруър от лондонската ни редакция?

— Не съм сигурен, че това е работа за шефа на редакцията — каза Кийт. — Няколко дни ще обикалям из Северна Англия, за да търся добри журналисти. Не бих искал Нед да отсъства толкова дълго.

— Бих могъл да освободя Ед Мейкинс за една седмица. Но ще ми трябва за откриването на парламентарната сесия — особено ако предчувствието ти се окаже вярно и Мензис наистина обяви закон за ограничаване правомощията на профсъюзите.