Джефри Арчър - Четвъртата власт

— И дядо ми е избягал в Австралия — рече Кийт.

— Заради революция ли? — попита репортерката.

— Не. Той беше шотландец и просто е искал да се махне колкото може по-надалеч от англичаните — засмя се той. — Наскоро сте получили награда за млад писател, нали? — Таунсенд се помъчи да си спомни кратката информация, която му бе подготвила Хедър.

— Да. Миналата година наградите раздаваше Брус и така се озовах в „Кроникъл“.

— С какво се занимава баща ви?

— В Унгария беше архитект, но тук е само общ работник. Властите не признават дипломата му и профсъюзите не проявяват голямо съчувствие.

— И аз не съм в блестящи отношения с тях — каза Кийт. — Ами майка ви?

— Простете, ако съм груба, господин Таунсенд, но ми се струва, че аз трябваше да ви интервюирам.

— Да, разбира се — отвърна той. — Добре, давайте. — Без да съзнава, че я смущава, Кийт я погледна. Никога не беше виждал толкова пленителна жена. Имаше дълга тъмна коса, която падаше върху раменете й. Съвършеното й овално лице все още не бе съсипано от австралийското слънце. Подозираше, че простият й, добре ушит светлосин костюм е по-официален от обичайните й дрехи, но тя все пак интервюираше шефа си.

Госпожица Тълоу отново кръстоса крака и полата й леко се повдигна. Той се опита да не свежда поглед.

— Да повторя ли въпроса, господин Таунсенд?

— Хм… Извинете ме.

Хедър влезе в кабинета му и с изненада ги завари седнали в „директорския“ ъгъл на стаята.

— Търсят ви от Ню Йорк — каза секретарката. — Господин Лейзър. Трябвало да разговаря с вас за ново предложение, което току-що получил от Канал Седем относно едно от предаванията за следващия сезон.

— Предай му, че ще му позвъня по-късно — без да я поглежда, отвърна Кийт. — Между другото, Кейт — наведе се напред той, — искате ли кафе?

— Да, благодаря, господин Таунсенд.

— Чисто или с мляко?

— С мляко, без захар. Благодаря — повтори тя, като вдигна очи към Хедър.

Секретарката излезе, без да попита Кийт дали иска второ кафе.

— Съжалявам, какъв беше въпросът?

— Дали сте писали или публикували нещо в училище.

— Да, през последната си година в гимназията бях главен редактор на училищното списание. — Кейт започна да си води бележки. — Също като баща ми преди мен. — Когато Хедър се върна с кафето, той все още разказваше на момичето за успеха си със събирането на средства за павилиона.

— А когато постъпихте в Оксфорд, защо не сте редактирали студентския вестник или „Айсис“, университетското списание?

— По онова време повече се интересувах от политика — пък и във всеки случай, знаех, че ще прекарам остатъка от живота си в издателския свят.

— Вярно ли е, че когато сте се върнали в Австралия, с ужас сте узнали, че майка ви е продала „Мелбърн Куриер“?

— Да, така е — призна Кийт, докато секретарката отново влизаше в кабинета му. — И някой ден ще си го върна — прошепна на себе си той.

— Проблем ли има, Хедър? — повдигна вежди Таунсенд. Тя стоеше само на крачка от него.

— Да. Простете, че ви прекъсвам, господин Таунсенд, но сър Кенет Стърлинг цяла сутрин се опитва да се свърже с вас. Иска да обсъди предстоящото ви пътуване до Великобритания.

— Трябва да му позвъня, така ли?

— Той ме предупреди, че ще отсъства през по-голямата част от следобеда.

— Тогава му кажи, че довечера ще го потърся у дома.

— Виждам, че сте зает — рече Кейт. — Мога да изчакам или да дойда по друго време.

Кийт поклати глава, въпреки че Хедър остана на мястото си още няколко секунди. Дори се зачуди дали Кен наистина не е на телефона.

— В пресата има няколко статии как сте застанали начело на „Аделейд Месинджър“ и за успеха ви с покойния сър Колин Грант — продължи репортерката.

— Сър Колин беше близък приятел на баща ми — отвърна Кийт, — а сливането беше в интерес на двата вестника. — Кейт не изглеждаше убедена. — Сигурен съм, ще прочетете във вестниците, че сър Колин беше първият председател на борда на новата група.

— Но е председателствал само едно негово заседание.

— Струва ми се, ще откриете, че бяха две.

— Сър Съмърсет Кенрайт не беше ли сполетян от същата участ, когато сте поели „Кроникъл“?

— Не, това не е съвсем точно. Уверявам ви, че никой не се е възхищавал на сър Съмърсет повече от мен.

— Но веднъж той ви е описал като… — Момичето погледна бележките си. — „Като човек, готов да лежи в канавката и да гледа как други изкачват планините.“

— Струва ми се, ще откриете, че подобно на Шекспир, често цитират грешно сър Съмърсет.