Джефри Арчър - Четвъртата власт

През май 1789 година Луи XVI свиква във Версай пълно събрание на Генералните щати, за да определи кои съсловия ще представляват властта.

Първото съсловие било представено от триста благородници.

Второто съсловие — от триста духовници.

Третото съсловие — от шестстотин представители на простолюдието.

Няколко години по-късно, вече след Френската революция, Едмънд Бърк 1 1 Едмънд Бърк (1729 — 1797) — ирландски държавник, оратор и писател. — Б.пр. вдигнал поглед към галерията на пресата в Камарата на общините и казал: „Ето там седи четвъртата власт и тя е по-важна от останалите“.

Глоуб

5 ноември 1991

Армстронг заплашен от банкрут

Късметът беше срещу него. Но в миналото късметът никога не бе безпокоил Ричард Армстронг.

— Faites vos jeux, madames et messieurs. Залагайте.

Армстронг погледна зеленото сукно. Планината от червени чипове, издигаща се пред него само преди двайсет минути, се беше смалила до една-единствена купчинка. Тази вечер бе изгубил четирийсет хиляди франка — но какво са четирийсет хиляди франка, когато през последните дванайсет месеца си прахосал един милиард долара?

Той се наведе и заложи всичките си останали чипове на нула.

— Les jeux sont faits. Rien ne va plus 2 2 Двадесет и шест (фр.). — Б.пр. — каза крупието и завъртя колелото. Бялото топче заподскача по черните и червени полета.

Армстронг зарея очи в далечината. Не ги сведе дори когато топчето най-после спря.

— Vingt-six 3 3 Двадесет и шест (фр.). — Б.пр. — съобщи крупието и незабавно започна да събира чиповете, заложени на всички други числа, освен на двайсет и шест.

Той се отдалечи, без дори да погледне към крупието. Бавно заобиколи оживените маси и стигна до изхода, който водеше към реалния свят навън. Висок мъж с дълга синя ливрея отвори едното крило на вратата пред него и се усмихна на добре познатия си клиент в очакване на обичайните сто франка бакшиш. Но тази вечер това не беше възможно.

Докато се спускаше през терасираните градини на казиното, Армстронг прокара пръсти през гъстата си черна коса. От извънредното събрание на директорския борд в Лондон бяха изтекли четиринайсет часа и вече започваше да се чувства изтощен.

Въпреки наднорменото си тегло — от няколко години не се бе консултирал с кантар — той мина по алеята с уверена крачка и спря едва когато стигна до любимия си ресторант с изглед към залива. Знаеше, че всички маси са резервирани поне една седмица предварително, и мисълта за бъркотията, която щеше да предизвика, го накара да се усмихне за пръв път тази вечер.

Армстронг отвори вратата. Висок слаб мъж се завъртя към него и се опита да скрие изненадата си с нисък поклон.

— Добър вечер, господин Армстронг — поздрави го той. — Много се радвам да ви видя. Ще имате ли компания?

— Не, Анри.

Метрдотелът бързо преведе неочаквания си гост през препълнения ресторант и го настани на малка уединена маса. После му поднесе голямо, подвързано в кожа меню.

Армстронг поклати глава.

— Не си прави труда, Анри. Знаеш какво обичам.

Метрдотелът сбърчи вежди. Европейските кралски особи, холивудските звезди, дори италианските футболисти не го притесняваха, но когато в ресторанта се появеше Ричард Армстронг, нервите му се опъваха до крайност. А сега се очакваше да му избере вечеря. Какво щастие, че обичайното място на прочутия му клиент се оказа свободно. Ако беше пристигнал няколко минути по-късно, щеше да му се наложи да изчака на бара, докато набързо поставят маса в средата на залата.

Когато Анри разтвори салфетката върху коленете на Армстронг, друг сервитьор вече му наливаше чаша от неговото любимо шампанско. Той гледаше към прозореца, но очите му не бяха насочени към голямата яхта, закотвена в северния край на залива. Мислите му блуждаеха на стотици километри — при жена му и децата му. Как щяха да реагират, когато научеха новината?

Сервираха му супа от омари с температура, която щеше да му позволи да я изяде незабавно. Армстронг не обичаше да чака ястията да изстинат. Предпочиташе да се изгори.

За огромна изненада на метрдотела, погледът на госта му остана насочен към хоризонта, докато повторно пълнеха чашата му. Колко бързо, чудеше се Армстронг, колегите му от борда — повечето с благороднически титли или връзки — щяха да започнат да се дистанцират от него, когато финансовото състояние на компанията излезеше наяве? Единствено сър Пол Мейтланд, подозираше той, щеше да е в състояние да спаси репутацията си.