Джефри Арчър: Четвъртата власт

— Барбара Бенет определено не става — отвърна тя. — Редактор в отдел „Мода“ в „Сентинъл“. Уволнили я от местния й сиатълски вестник няколко дни след като го купихте. Съдила вестника за незаконно уволнение и заявила, че заместничката й била любовница на главния редактор. Накрая се наложило да сключим извънсъдебно споразумение. По време на предварителните изслушвания ви описала като „нищо повече от амбулантен продавач на порнография, който се интересува единствено от последния ред“. Вие сте наредили никога повече да не бъде назначавана във ваш вестник.

Таунсенд знаеше, че точно този списък навярно включва имена на хиляди хора, всеки от които с огромно удоволствие би потопил перото си в кръв, докато съчинява некролога му за утрешните издания.

— Ами Марк Кендъл? — попита той.

— Главен криминален репортер — каза Хедър. — Няколко месеца работил в „Ню Йорк Стар“, но няма данни някога да сте се засичали.

Очите на Таунсенд се спряха върху поредното непознато име и той зачака секретарката да му изложи подробностите. Знаеше, че Хедър пази най-доброто за накрая: дори тя обичаше да има известна власт над него.

— Малкълм Маккрийди. Редактор в отдел „Анализи“ в „Сентинъл“. Работил е в „Мелбърн Куриер“ между седемдесет и девета и осемдесет и четвърта. По онова време постоянно повтарял на всички във вестника, че двамата с него сте стари приятели. Уволнили го за периодични закъснения с материалите. Изглежда, малцовото уиски привличало вниманието му още след сутрешната оперативка. Въпреки твърденията му, не успях да открия доказателства, че го познавате.

Таунсенд се удиви колко много информация е събрала за толкова кратко време Хедър. Но реши, че след като десетилетия наред е работила при него, има почти също толкова много връзки, колкото и самият той.

— Маккрийди се е женил два пъти — продължи секретарката. — В момента е разведен. От първия брак има две деца, Джил, която е на двайсет и седем, и Алън, на двайсет и четири. Алън работи в компанията — в „Далас Комит“.

— Това е — каза Таунсенд. — Маккрийди е нашият човек. Предстои му да се чуе с отдавна забравен приятел.

Хедър се усмихна.

— Веднага ще го потърся. Да се надяваме, че е трезвен.

Той кимна и секретарката се върна в кабинета си. Собственикът на двеста двадесет и седем издания с над един милиард читатели по целия свят зачака да го свържат със скромен редактор в провинциален вестник в Охайо, който получаваше по-малко от трийсет и пет хиляди долара годишно.

Таунсенд се изправи и се заразхожда из стаята, докато формулираше въпросите, които трябваше да зададе на Маккрийди. Погледът му се плъзгаше по поставените в рамки най-сензационни броеве от негови вестници по стените.

„Ню Йорк Стар“, 23 ноември 1963 г.: „Кенеди убит в Далас“.

„Континент“, 30 юли 1981 г.: „Завинаги щастливи“, над снимка на Чарлз и Даяна в деня на венчавката им.

„Глоуб“, 17 май 191 г.: „Ричард Брансън ме дефлорира, твърди девственица“.

С радост би платил половин милион долара, за да е в състояние да прочете заглавията на утрешните вестници.

Телефонът на бюрото му рязко иззвъня. Таунсенд бързо се върна на стола си и вдигна слушалката.

— Малкълм Маккрийди на първа линия — съобщи Хедър и го свърза.

— Ти ли си, Малкълм? — веднага щом чу изщракването, попита той.

— Естествено, господин Таунсенд — разнесе се изненадан глас с типично австралийски акцент.

— Мина много време, Малкълм. Всъщност адски много. Как си?

— Чудесно, Кийт. Направо чудесно — прозвуча по-уверен отговор.

— Как са децата? — попита Таунсенд, загледан в листа, който му беше дала Хедър. — Джил и Алън, нали? Всъщност Алън не работи ли в компанията?

Последва продължително мълчание и Таунсенд се зачуди дали връзката не е прекъснала. Накрая Маккрийди отвърна:

— Точно така, Кийт. И двамата са много добре, благодаря. Ами твоите? — Очевидно не си спомняше нито колко са, нито имената им.

— И те са много добре, благодаря ти, Малкълм — нарочно го имитира Таунсенд. — Как е в Кливланд?

— Добре — каза Маккрийди. — Но бих предпочел да съм в Австралия. Липсва ми мачът на „Тигрите“ в събота следобед.

— Всъщност това е едно от нещата, заради които ти се обаждам — рече Таунсенд. — Но първо трябва да ти поискам съвет.

— Разбира се, Кийт. Винаги можеш да разчиташ на мен. Но може би ще е по-добре първо да затворя вратата на кабинета си — прибави Маккрийди, вече убеден, че всички други журналисти наоколо знаят с кого разговаря.