Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Какво да правя с президента? — повтори Хедър.

Таунсенд се върна в реалния свят.

— Кой президент?

— На Съединените щати.

— Почакай да се обади пак — отвърна той. — Дотогава може да се е поуспокоил. Междувременно ще си поговоря с редактора на „Стар“.

— Ами госпожа Тачър?

— Прати й голям букет цветя и картичка с надпис: „Ние ще превърнем Вашите мемоари в бестселър от Москва до Ню Йорк“.

— Да прибавя ли и „Лондон“?

— Не, тя знае, че ще е номер едно в Лондон.

— Ами Гари Дийкинс?

— Позвъни на архиепископа и му кажи, че ще построя новия покрив, от който отчаяно се нуждае неговата катедрала. Изчакай един месец, после му прати чек за десет хиляди долара.

Хедър кимна, затвори бележника си и попита:

— Да ви свързвам ли?

— Само с Остин Пиърсън. — Той замълча за миг. — Свържи ме веднага щом се обади.

Таунсенд завъртя стола си и се загледа през прозореца. Помъчи се да си спомни телефонния разговор, който бе провел с финансовата си съветничка в частния си самолет на връщане от Хонолулу.

— Току-що излизам от срещата с Пиърсън — каза му тя. — Продължи цял час, но когато го оставих, все още не беше взел решение.

— Още не е взел решение ли?

— Не. Първо трябвало да се консултира с финансовата комисия на банката.

— Но след като всички други банки се съгласиха, Пиърсън определено не може…

— Може, разбира се. Спомнете си, че той е президент на малка банка в Охайо. Не е заинтересован от онова, с което са се съгласили други банки. И след лошата информация за вас във вестниците от последните няколко седмици в момента той се интересува от едно-единствено нещо.

— И какво е то? — попита Таунсенд.

— Да се подсигури.

— Но нима не разбира, че ако не приеме плана, ще се откажат и всички останали банки?

— Да, разбира го, но когато му го заявих, той сви рамене и отвърна: „В такъв случай просто ще трябва да рискувам заедно с всички тях“.

Таунсенд понечи да изругае.

— Но все пак ми обеща нещо — прибави Елизабет.

— Какво?

— Че ще позвъни веднага, щом комисията вземе решение.

— Адски великодушно. И какво да направя, ако не се окаже благоприятно?

— Да дадете изявление за пресата, както се договорихме — каза тя.

На Таунсенд му се пригади.

— Нищо друго ли не ми остава?

— Нищо — твърдо отвърна госпожа Бересфорд. — Просто чакайте Пиърсън да ви позвъни. Ако искам да хвана следващия полет за Ню Йорк, трябва да побързам. Към обяд би трябвало да съм при вас. — Връзката прекъсна.

Като продължаваше да мисли за думите й, Таунсенд се изправи и се заразхожда из стаята. Спря, за да погледне възела на вратовръзката си в огледалото над камината — след полета нямаше време да се преоблече и си личеше. За пръв път осъзна, че изглежда по-възрастен от своите шейсет и три години. Но след онова, на което го подлагаше Елизабет от месец и половина, нямаше защо да се изненадва. Ех, ако беше потърсил съветите й малко по-рано, навярно сега нямаше дотолкова да зависи от обаждането на президента на малка банка в Охайо.

Той погледна към телефона и мислено му заповяда да иззвъни. Апаратът не се подчини. Таунсенд не направи опит да прегледа купчината писма, които Хедър му бе оставила за подпис. Мислите му бяха прекъснати, когато вратата се отвори и секретарката влезе и му подаде един лист: списък с имена в азбучен ред.

— Реших, че може би ще ви бъде полезен — каза Хедър. Работеше при него от трийсет и пет години и знаеше, че е последният човек на земята, който просто ще седи със скръстени ръце и ще чака.

Таунсенд необичайно бавно прокара показалец по списъка. Нито едно от имената не му говореше нищо. Бяха отбелязани със звездички, което означаваше, че в миналото са работили в „Глобал Корпорейшън“. В момента имаше трийсет и седем хиляди служители, трийсет и шест хиляди от които не познаваше. Но трима от списъка в момента работеха в „Кливланд Сентинъл“, вестник, за който никога не беше чувал.

— Кой притежава „Сентинъл“? — попита той с надеждата, че може би ще успее да окаже известен натиск върху собственика.

— Ричард Армстронг — безизразно отвърна Хедър.

— Повече не ми е нужно.

— Всъщност вие не притежавате нито един вестник в радиус от сто и петдесет километра от Кливланд — продължи секретарката. — Само една радиостанция на юг от града, по която предават кънтри.

В този момент Таунсенд с радост би разменил „Ню Йорк Стар“ за „Кливланд Сентинъл“. Отново погледна трите отбелязани със звездички имена, но те продължаваха да не му говорят нищо. Той вдигна очи към Хедър.