Джефри Арчър - Четвъртата власт

Докато всеки ден пътуваше с автобус до офиса си, Армстронг се чудеше след колко време ще разполага с автомобил и шофьор. След регистрирането на компанията той отлетя за Берлин и уговори неохотния Хан да му отпусне заем от хиляда лири. Върна се в Лондон с чек и дванайсет ръкописа, след като беше обещал, че ще бъдат преведени за броени дни и че ще изплати заема веднага щом подпише първия договор за разпространение в чужбина. Ала пред него стоеше проблем, който не можеше да признае на немеца. Макар да прекара часове на телефона в опити да уреди срещи с шефовете на всички водещи научни издателства в Лондон, Сали скоро откри, че техните врати не се отварят пред капитан Армстронг така, както в Берлин.

В онези вечери, в които се прибираше преди полунощ, Шарлот го питаше как върви работата. „Не би могло да се мечтае за повече“ замени „Строго секретно“. Но тя не можеше да не забележи, че в пощенската им кутия редовно се появяват тънки кафяви пликове, които изчезват неразпечатани в едно чекмедже. Когато жена му заминаваше за Лион за раждането на второто им дете, Дик й обеща до завръщането й да е подписал първия си голям договор.

След десетина дни, докато Армстронг диктуваше отговор на получено същата сутрин писмо, на вратата се почука. Сали отвори и застана лице в лице с първия им клиент. Джофри Бейли, канадец, който представляваше малко монреалско издателство, всъщност беше слязъл от асансьора на грешен етаж. Ала след час си тръгна с три немски научни ръкописа. Когато получи преводите им и осъзна търговския им потенциал, Бейли се върна с чек и подписа договор за правата върху издаването на трите книги в Канада и Франция. Армстронг осребри чека, но не си направи труда да информира Юлиус Хан за сделката.

Благодарение на господин Бейли, когато след месец и половина Шарлот се върна с Никол на ръце, Дик бе подписал още два договора с издатели от Испания и Белгия, имаше голям додж и зад волана му седеше редник Бенсън. Но Армстронг не й каза, че автомобилът е на изплащане и че не всяка седмица има пари за заплатата на Бенсън.

— Колата внушава доверие на клиентите — заяви той и я увери, че работата вървяла все по-добре.

Жена му се опита да не обръща внимание на факта, че неразпечатаните кафяви пликове продължават да лежат в чекмеджето, но дори тя остана впечатлена, когато Дик й каза, че Оукшот се бил върнал в Лондон и го попитал дали познава човек, който би взел на работа стар войник като него.

След публикуването на първите три ръкописа в Канада, Франция, Белгия и Испания все повече чуждестранни издатели започнаха да слизат от асансьора на техния етаж и да си тръгват с дълги, напечатани на машина списъци на книги.

С увеличаването на броя на договорите Армстронг престана да пътува до Берлин. Вместо това пращаше полковник Оукшот и го натоварваше с незавидната задача да обяснява на Юлиус Хан защо паричните постъпления са толкова малки. Оукшот продължаваше безусловно да вярва на Дик — в крайна сметка нали бяха служили в един и същи полк? — както и Хан, поне за известно време.

Но въпреки няколкото сделки в чужбина Армстронг все още не успяваше да убеди нито едно водещо британско издателство да купи правата върху книгите му. След месеци на отговори от рода на „Ще ви позвъня, капитан Армстронг“, той започна да се чуди още колко време ще му отнеме да отвори вратата, която щеше да му позволи да стане част от британския издателски свят.

В една октомврийска сутрин, докато Дик гледаше към огромните сгради на „Глоуб“ и „Ситизън“, двата най-популярни ежедневника в страната, Сали му съобщи, че по телефона го търси журналист от „Таймс“. Армстронг кимна.

— Свързвам ви с капитан Армстронг — каза секретарката.

Той пресече стаята и взе слушалката от ръката й.

— Тук е Дик Армстронг, директор на „Армстронг Комюникейшънс“. Какво обичате?

— Казвам се Невил Андрейд и съм научен кореспондент на „Таймс“. Наскоро попаднах на френския превод на едно от изданията на Юлиус Хан, „Немците и атомната бомба“. Любопитен съм да науча още колко заглавия сте превели. — Армстронг затвори телефона чак след час — след като разказа на Андрейд живота си и му обеща до обед да му прати по шофьора си пълния списък със заглавия.

На следващата сутрин пристигна в офиса си с голямо закъснение заради обичайната лондонска мъгла и Сали му съобщи, че за двайсет минути са го търсили седем души. Телефонът отново иззвъня и тя посочи към бюрото му, където лежеше новият брой на „Таймс“, разтворен на научната страница. Армстронг седна и прочете дългата статия на Андрейд за атомната бомба и за това как, макар да били изгубили войната, немските учени все още в много отношения далеч изпреварвали останалия свят.