Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Слава богу, че най-после се избавихме от него — каза Хан, когато закрачи по Странд.

В деня след подписването на споразумението полковник Оукшот без никакво обяснение подаде оставка от борда на „Армстронг Комюникейшънс“. Три седмици по-късно получи инфаркт и почина. Армстронг не успя да намери време да присъства на погребението, затова прати да го представлява Питър Уейкъм, новия заместник-председател.

В този ден Дик беше в Оксфорд и подписваше договор за наем на една голяма сграда в предградията.

През следващите две години той на практика прекарваше повече време във въздуха, отколкото на земята. Пътуваше из целия свят, посещаваше авторите, сключили договори с Хан, и се опитваше да ги убеди, че трябва да ги анулират и да подпишат нови с „Армстронг Комюникейшънс“. Разбираше, че навярно няма да успее да привлече някои немски учени, ала това се компенсираше от изключителните права върху руската научна продукция, осигурени му от полковник Тюлпанов, и от многобройните договори с Америка, сключени през годините, докато Хан нямаше право да пътува в чужбина.

Мнозина от учените, които рядко си подаваха носа извън лабораториите, бяха поласкани от личната му поява и обещанието за огромна читателска аудитория в глобален мащаб. Те често нямаха представа за действителната търговска стойност на проучванията си и с радост подписваха предложените им договори. По-късно пращаха трудовете на живота си в Хедли Хол, Оксфорд, понякога със заблудата, че този адрес има някаква връзка с университета.

Щом подпишеха договора, с който обикновено завинаги се обвързваха с Армстронг в замяна на смешен аванс, учените никога повече не го виждаха. В резултат на тази тактика приходите на „Армстронг Комюникейшънс“ в годината след раздялата с Хан достигнаха до 90 хиляди лири и дванайсет месеца по-късно „Манчестър Гардиан“ обяви Ричард Армстронг за млад предприемач на годината. Шарлот му напомни, че е по-близо до четирийсет, отколкото до трийсет.

— Вярно е — съгласи се той, — но недей да забравяш, че всичките ми конкуренти имат двайсетгодишна преднина.

Щом се установиха в Хедли Хол, новият им оксфордски дом, Дик започна да получава много покани за участие в различни университетски прояви. Той отхвърляше повечето, защото знаеше, че ги интересуват единствено парите му. Но после му писа Алан Уокър, председател на Оксфордския университетски лейбъристки клуб. Искаше да знае дали капитан Армстронг ще спонсорира вечеря, давана от комитета в чест на опозиционния лидер Хю Гейтскел.

— Приемам — каза Дик. — При едно условие: да седя до него.

От този момент започна да финансира всички посещения на видни лейбъристи в университета и след две години вече познаваше членовете на кабинета в сянка, както и неколцина чуждестранни гости, включително министър-председателя на Израел Давид Бен-Гурион, който го покани в Тел Авив и му предложи да помага на не толкова преуспели евреи.

След завършването на мандата си Алан Уокър подаде молба за постъпване на работа в „Армстронг Комюникейшънс“. Председателят на директорския борд незабавно го прие в личния си екип, за да го съветва как да увеличава политическото си влияние. Първото предложение на Уокър бе да купи университетското списание „Айсис“, което — както обикновено — изпитваше финансови затруднения. Срещу скромна инвестиция Армстронг се превърна в герой на университетската левица и безсрамно използваше списанието, за да защитава собствените си интереси. Лицето му се появяваше на корицата поне веднъж на семестър, ала тъй като редакторите имаха само едногодишен мандат и се съмняваха дали ще открият друг източник на доходи, никой от тях не възразяваше.

Когато лидер на лейбъристката партия стана Харолд Уилсън, Армстронг започна да дава публични изявления в негова полза — циниците подхвърляха, че това било само защото торите не желаели да имат нищо общо с него. Дик никога не пропускаше да покаже на гостуващите лейбъристки представители, че е готов да подкрепя „Айсис“, докато списанието по някакъв начин насърчава следващото поколение оксфордски студенти да поддържат лейбъристката партия. Някои политици намираха този подход за изключително груб. Ала Армстронг постепенно повярва, че ако лейбъристите сформират следващото правителство, ще може да използва влиянието и богатството си, за да изпълни новата си мечта — да стане собственик на национален вестник.

Всъщност той вече започваше да се чуди кой ли би могъл да му попречи.