Джефри Арчър - Четвъртата власт

Таймс

16 октомври 1964

Хрушчов подава оставка — „Стар и болен“

Брежнев и Косигин ще управляват Русия

Няколко минути след като самолетът се издигна във въздуха, Кийт Таунсенд откопча предпазния колан, отвори куфарчето си и извади сноп документи. Погледна Кейт, която вече беше погълната от последния роман на Патрик Уайт 23 23 Патрик Уайт (1912 — 1990) — австралийски писател. — Б.пр. , и започна да преглежда материалите за „Уест Райдинг Груп“. Дали това бе най-добрата възможност да си осигури опора във Великобритания? В крайна сметка, първата му придобивка в Сидни беше малка издателска група, което след време му позволи да купи „Сидни Кроникъл“. Бе убеден, че ако притежава регионална вестникарска компания във Великобритания, ще е в много по-силна позиция да насочи усилията си към национален вестник.

Хари Шътълуърт, прочете Кийт, основал групата в началото на века. Първо издавал вечерен вестник в Хъдърсфийлд, като освен това имал изключително процъфтяваща текстилна фабрика. Таунсенд познаваше този принцип — че местният вестник се контролира от най-големия работодател в района. По същия начин той се беше оказал собственик на хотел и две мини. Всеки път, щом откривал фабрика в нов град, Шътълуърт прещраквал и започвал да издава там вестник. Когато се оттеглил, притежавал четири фабрики и още толкова вестника в Уест Райдинг 24 24 Бивша административна единица в Йоркшир, Северна Англия. — Б.пр. .

Най-големият син Франк поел фирмата, когато се върнал от Първата световна война, и въпреки че основните му интереси били насочени към производството на текстил, той…

— Желаете ли нещо за пиене, господине?

Таунсенд кимна.

— Уиски с малко вода, моля.

… също прибавил местни вестници към трите си нови фабрики в Донкастър, Брадфорд и Лийдс. По различно време те привлекли вниманието на Бивърбрук, Нортклиф и Родърмиър. Франк очевидно дал и на тримата често цитирания отговор: „Немаш работа тук, приятел“.

Ала изглежда, че третото поколение Шътълуърт не били замесени от същото тесто. В резултат на съчетанието от евтини, внасяни от Индия тъкани и единствен син, който искал да стане ботаник, печалбите на компанията — осем фабрики, седем ежедневника, пет седмичника и окръжно списание — започнали да спадат още от деня на погребението на Франк. Фабриките били ликвидирани в края на 40-те и оттогава издателската група едва се крепяла на повърхността. В момента, изглежда, оцелявала единствено заради лоялността на читателите си, но последните данни сочели, че положението вече било неудържимо.

Таунсенд вдигна поглед — поднасяха му табла с храна. Кейт остави книгата си — ала продължи да мълчи, за да не прекъсва мислите на шефа си.

— Искам да прочетеш това. — Той й подаде първите няколко страници от доклада. — Така ще разбереш целта на пътуването ми до Англия.

Кийт отвори втора папка, подготвена от Хенри Улстънхоум, негов състудент от Оксфорд и адвокат в Лийдс. Почти не си го спомняше, освен че след няколко чаши в кръчмата ставаше необичайно бъбрив. Нямаше да спре избора си на него, но тъй като фирмата му представляваше „Уест Райдинг Груп“ още от основаването й, не му оставаше друга възможност. Тъкмо Улстънхоум пръв му бе посочил потенциала на групата. Според него, макар компанията да не се продавала — сегашният председател на директорския борд със сигурност би отрекъл това — ако някога решал да се избави от „УРГ“, Джон Шътълуърт щял да потърси купувач колкото може по-надалеч от Йоркшир. Когато му поднесоха чиния супа от костенурка, Таунсенд се усмихна. Като собственик на „Хобарт Мейл“ той трябваше да е най-подходящият кандидат на света.

След като Кийт му отговори, че проявява интерес, Улстънхоум предложи да се срещнат, за да обсъдят условията. Таунсенд заяви, че първо трябвало да види пресите на компанията. „Невъзможно — незабавно отвърна адвокатът. — Докато не сключи сделката, Шътълуърт не иска да се появява на първа страница на собствените си вестници.“ Кийт знаеше, че преговорите, водени чрез трета страна, винаги са трудни, но в този случай щеше да се наложи да разчита на Улстънхоум да отговори на повече въпроси, отколкото обикновено.

С вилица за второто в едната ръка и следващата страница в другата, той започна да преглежда подготвените от Клайв Джарвис сметки. Клайв смяташе, че компанията струва между сто и сто и петдесет хиляди лири, но отбелязваше, че тъй като не бил видял нищо друго, освен счетоводния баланс, не бил в състояние да се ангажира — очевидно искаше да си остави вратичка, в случай че нещо се обърка.