Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Кога ще видя ръкописа? — попита Армстронг.

— Нося едно копие. — Руснакът погледна куфарчето си. — Парите ще бъдат преведени на ваша сметка в Лихтенщайн до края на седмицата. Казаха ми, че досега винаги сме действали по този начин.

Дик кимна.

— Ще ми трябва второ копие от ръкописа, за да го дам на Форсдайк.

Валчек въпросително повдигна вежди.

— Пратил е агент, който седи в отсрещната част на ресторанта — каза Армстронг. — Трябва да ми предадете ръкописа точно преди да си тръгнем. Не се безпокойте — усетил тревогата на събеседника си, рече Дик. — Той не разбра нищо от книгоиздаване и отделът му сигурно ще изгуби месеци в търсене на шифровани изрази в текста.

Валчек се засмя, но не погледна към другата част на залата.

По време на последвалото мълчание Армстронг долови от съседната маса една-единствена дума „преси“. Заслуша се в разговора, но руснакът поиска мнението му за някакъв млад чех на име Хавел, който неотдавна бил хвърлен в затвора.

— Политик ли е?

— Не, той е…

Дик допря показалец към устните си, за да му покаже да продължи да приказва, но да не очаква отговори. Валчек не се нуждаеше от уроци.

Армстронг се съсредоточи върху тримата в съседното сепаре. Слабият мъж с гръб към него можеше да е само австралиец, но въпреки че долавяше акцента, той не чуваше почти нищо друго. До него беше младата жена, чиято поява го бе разсеяла. Приличаше на европейка. От дясната й страна с лице към австралиеца седеше мъж, който говореше със северноанглийски акцент, а гласът му би доставил удоволствие на всеки полкови старши сержант. Очевидно никой не му беше обяснил значението на думата „тихо“.

Докато Валчек тихо продължаваше да приказва на руски, Армстронг извади писалката си и започна да нахвърля върху гърба на менюто отделните думи, които долавяше — съвсем не лека задача, освен ако не си обучен от професионалист. Не за пръв път бе благодарен на Форсдайк.

„Джон Шътълуърт, председател на борда на «УРГ», собственик“ — бяха първите думи, които записа. Изтекоха няколко минути преди да прибави „Хъдърсфийлд Екоу“ и имената на още шест вестника. Взря се в очите на руснака и продължи да се съсредоточава, после надраска още четири думи: „Лийдс, утре, в дванайсет“. Докато кафето му изстиваше, последва „120 000 е разумна цена“. И накрая: „фабриките са затворени за известно време“.

Когато на съседната маса започнаха да разговарят за крикет, Армстронг реши, че макар да е подредил отделни части от мозайката, трябва колкото може по-скоро да се върне в офиса си, за да довърши картината до обяд на следващия ден. Погледна си часовника и въпреки че току-що си бе взел втора порция пудинг, поиска сметката. Когато я донесоха, Валчек извади от куфарчето си дебел ръкопис и демонстративно му го подаде. Дик плати, изправи се, пъхна папката под мишница и заговори с агента на руски, докато двамата минаваха покрай съседното сепаре. Хвърли поглед към жената и му се стори, че забелязва на лицето й облекчено изражение — може би защото ги бе чула да приказват на чужд език.

На вратата Армстронг подаде на метрдотела банкнота от една лира и каза:

— Великолепен обяд, Марио. И благодаря, че настани такава поразителна жена на съседната маса.

— За мен е удоволствие, господине — отвърна Марио.

— Може ли да попитам на чие име е била запазена масата?

Метрдотелът прокара показалец по списъка с резервации.

— Господин Кийт Таунсенд, господине.

Тази част от мозайката струваше много повече от една лира.

На улицата Дик се ръкува с руснака и го увери, че незабавно ще се заеме с публикуването на книгата.

— Радвам се да го чуя, другарю — на безупречен английски отвърна Валчек. — А сега трябва да побързам, за да не закъснея за часа при шивача си. — И светкавично се смеси с потока от хора по Странд и изчезна към „Савил Роу“.

Докато Бенсън го откарваше в офиса, Армстронг не мислеше за Тюлпанов, Юрий Гагарин и дори Форсдайк. Щом стигнаха, се втурна право в кабинета на Сали и я завари да разговаря по телефона. Наведе се над бюрото й и натисна вилката.

— Защо Кийт Таунсенд се интересува от нещо, наречено „УРГ“? Какво е то?

Все още със слушалка в ръка, секретарката се замисли, после каза:

— Може би „Уест Райдинг Груп“?

— Не, не ми се струва вероятно. Таунсенд се интересува само от вестници.

— Искаш ли да проверя?

— Да — каза той. — Ако Таунсенд е в Лондон, за да купи нещо, трябва да науча какво е. Запази го в пълна тайна — нека по въпроса работи само берлинската група.