Джефри Арчър - Четвъртата власт

Тя се появи точно в седем. Носеше сутрешния брой на „Гардиан“. Това едва ли бе най-добрият начин да започнеш деня, поне според Кийт, ала той трябваше да признае, че все още изпитва същото вълнение като първия път, когато я беше видял.

— Как сте? — попита Кейт.

— Никога не съм бил по-добре.

— Имате ли предчувствие, че днес е подходящ ден за сделка? — усмихна се тя.

— Да. Имам предчувствието, че до утре по това време ще съм собственик на първия си английски вестник.

Сервитьорът й наля кафе с мляко. Кейт се удиви, че само след един ден в хотела вече са научили предпочитанията й.

— Точно преди да си легна снощи ми позвъни Хенри Улстънхоум — каза Таунсенд. — Вече бил разговарял с Шътълуърт и когато пристигнем в Лийдс, адвокатите ще са подготвили всички договори за подпис.

— Не е ли малко рисковано? Вие дори не сте видели пресите.

— Не, предвиден е тримесечен изпитателен срок, така че се приготви да поостанеш малко в северна Англия. По това време на годината там не е особено приятно.

— Господин Таунсенд, съобщение за господин Таунсенд. — Към тях се приближи пиколо, което носеше табелка с името на Кийт. — Съобщение за вас, господине.

Той отвори плика и извади лист с герба на австралийския посланик. „Моля, незабавно ми телефонирайте. Алекзандър Даунър.“

Кийт го показа на Кейт. Тя свъси вежди.

— Познавате ли Даунър?

— Срещали сме се веднъж на шампионата в Мелбърн — отвърна Таунсенд, — но това беше много преди да стане посланик. Едва ли ме помни.

— Какво иска толкова рано? — попита Кейт.

— Нямам представа. Сигурно се интересува защо съм отхвърлил поканата му за вечеря днес — засмя се той. — Винаги можем да го посетим, когато се върнем в Лондон. Все пак е по-добре да му позвъня преди да заминем за Лийдс в случай, че е нещо важно. — Кийт се изправи. — С нетърпение очаквам деня, в който човек ще има телефон в колата си.

— Ще се отбия до стаята си и в седем и половина ще ви чакам във фоайето — каза репортерката.

— Чудесно. — Таунсенд излезе от ресторанта да намери телефон. Портиерът във фоайето му посочи масичката срещу рецепцията. Кийт набра написания в писмото номер и почти незабавно му отговори женски глас.

— Добро утро. Посолството на Австралия.

— Може ли да говоря с посланика?

— Господин Даунър още не е пристигнал, господине. Бихте ли се обадили пак след девет и половина?

— Тук е Кийт Таунсенд. Помолиха ме да му позвъня спешно.

— А, да, господине. Съобщиха ми, ако се обадите, да ви свържа с резиденцията. Един момент, моля.

Докато чакаше да го свържат, Кийт си погледна часовника. Минаваше седем и двайсет.

— Алекзандър Даунър.

— Тук е Кийт Таунсенд, господин посланик. Помолихте ме спешно да ви телефонирам.

— Да, благодаря ти, Кийт. За последен път се видяхме на шампионата в Мелбърн, но едва ли помниш. — Австралийският му акцент звучеше много по-силно, отколкото в родината.

— Разбира се, че си спомням.

— За съжаление, имам лоша новина, Кийт. Изглежда, че майка ти е получила инфаркт. В момента е в Кралската болница в Мелбърн. Състоянието й е стабилно, но е в интензивното отделение.

Таунсенд онемя. Беше отсъствал от страната по време на смъртта на баща си и нямаше намерение да…

— Чуваш ли ме, Кийт?

— Да, да — отвърна той. — Но аз вечерях с нея точно преди да замина и ми се стори, че никога не е изглеждала по-добре.

— Съжалявам, Кийт. Ужасно е, че се случва точно когато си в чужбина. Резервирал съм две места в първа класа за полета на „Куонтас“ до Мелбърн в девет сутринта. Ако тръгнеш веднага, ще успееш. А можеш да хванеш същия полет и утре сутрин.

— Не, тръгвам веднага — каза Таунсенд.

— Искаш ли да пратя шофьора си до хотела, за да те откара на летището?

— Не, не е необходимо. Вече съм поръчал кола до гарата.

— Предупредих хората от „Куонтас“ на „Хийтроу“, така че няма да те бавят, но непременно ми позвъни, ако мога да ти помогна с още нещо. Надявам се пак да се срещнем при други обстоятелства.

— Благодаря — отвърна Кийт, затвори и се втурна към рецепцията. — Незабавно заминавам — каза той. — Моля, уредете сметката, докато се върна от стаята си.

— Разбира се, господине. Ще ви трябва ли колата, която ви чака навън?

— Да. — Таунсенд бързо се обърна и изтича нагоре по стълбите до първия етаж, стигна до стая 124 и удари по вратата с юмрук.

Кейт отвори и веднага забеляза разтревоженото му лице.

— Какво се е случило?

— Майка ми е получила инфаркт. Донеси си багажа долу. Тръгваме след пет минути.