Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Докато сервират обяда, ще се отбия до най-близкия клон на „Мидланд“ — каза Улстънхоум. — Няма да се бавя повече от няколко минути.

Но когато се върна, завари Шътълуърт да седи сам на масата и попита:

— Къде са господата?

— Не можели да останат за обяд — трябвало веднага да заминат за Лондон.

Адвокатът се озадачи. Не бе успял да им зададе въпросите си — и не знаеше къде да прати сметката си. Шътълуърт си наля чаша шампанско и продължи:

— Моите поздравления, Хенри. Наистина се справи професионално. Трябва да отбележа, че твоят приятел Таунсенд очевидно е човек на действието.

— В това няма никакво съмнение — съгласи се Улстънхоум.

— А и е щедър — прибави Шътълуърт.

— Щедър ли?

— Да. Може и да си заминаха, без да се сбогуват с теб, но ми оставиха две бутилки шампанско.

Когато вечерта Улстънхоум се прибра вкъщи, телефонът звънеше. Търсеше го Таунсенд.

— Съжалявам за майка ти — каза адвокатът.

— Майка ми е жива и здрава — рязко отвърна Кийт.

— Какво? — удиви се Хенри. — Но…

— Връщам се с първия възможен полет. Ще съм в Лийдс до утре вечер.

— Няма нужда, приятелю — малко озадачен, рече Улстънхоум. — Шътълуърт вече подписа.

— Но договорът се нуждае и от моя подпис.

— Твоят представител вече се подписа от твое име — каза Хенри. — И те уверявам, че всички документи са редовни.

— Моят представител ли? — възкликна Таунсенд.

— Да. Господин Ричард Армстронг. Точно преди обед осребрих чека му за сто и двайсет хиляди лири. Наистина няма нужда да идваш. „Уест Райдинг Груп“ вече е твоя.

Таунсенд затръшна слушалката и се обърна към Кейт.

— Заминавам за Сидни, но искам да се върнеш в Лондон и да научиш всичко каквото можеш за някакъв си Ричард Армстронг.

— Сигурна съм, че това е човекът, който седеше до нашата маса в „Савой“.

— Така изглежда — изсъска Кийт.

— И сега той е собственик на „Уест Райдинг Груп“, така ли?

— Да.

— Можеш ли да направиш нещо?

— Мога да го дам под съд за измама, но това ще отнеме години. Във всеки случай, той най-вероятно се е погрижил да не наруши закона с нищо. Едно е сигурно: Шътълуърт няма да се съгласи да свидетелства.

Кейт се намръщи.

— Ами тогава не виждам смисъл да се връщам в Лондон. И освен това мисля, че битката ти с господин Ричард Армстронг едва започва. Спокойно можем да останем една нощ в Бомбай. Никога не съм била в Индия.

Таунсенд я погледна, без да каже нищо, после спря един минаващ покрай тях британски капитан и го попита:

— Кой е най-добрият хотел в Бомбай?

— Казаха ми, че нямало втори като „Гранд Пелис“, но никога не съм отсядал там — отвърна офицерът.

— Благодаря — каза Таунсенд и забута количката с багажа към изхода. Навън валеше.

Кийт махна на едно такси, което във всяка друга страна със сигурност отдавна щеше да е бракувано, и двамата с Кейт се настаниха на задната седалка и започнаха дългото пътуване към Бомбай. Таксито нямаше нито фарове, нито чистачки, но пък шофьорът не спря да им обяснява, че нямало друг хотел като „Гранд Пелис“.

Когато най-после стигнаха, над тях се разнесе мощна гръмотевица. Сградата наистина беше огромна и пищна, въпреки че по-опитните туристи биха прибавили и думата „занемарена“.

— Добре дошли — каза един мъж в моден тъмен костюм, когато влязоха в мраморното фоайе. — Аз съм Бат, главният управител. — Той ниско се поклони. — Бихте ли ми казали името, на което е направена резервацията?

— Нямаме резервация. Трябват ни две стаи — отвърна Таунсенд.

— Съжалявам — рече господин Бат. — Почти съм сигурен, че тази нощ нямаме свободни стаи.

Но все пак ги заведе до рецепцията и започна да си говори нещо с дежурния. Накрая се обърна към тях и въздъхна.

— Много съжалявам, но имаме само една свободна стая, всъщност апартамент. — И сключи ръце, навярно с надеждата, че силата на молитвата чудотворно ще превърне едната стая в две. — И се боя, че…

— Че?… — повтори Кийт.

— Че това е кралският апартамент.

— Отлично — засмя се Кейт. — Особено като имам предвид вашите възгледи за монархията. А има ли диван?

— Разбира се. Даже няколко. — Управителят изглеждаше изненадан от въпроса.

— Тогава ще го вземем — каза тя.

След като попълниха формуляра, господин Бат плесна с ръце и към тях се приближи пиколо с дълга червена туника, червени панталони и червен тюрбан.

— Много хубав апартамент — каза пиколото гордо, докато носеше куфарите им по широкото стълбище. — В него е спал лорд Маунтбатън… и много махараджи. Много хубав апартамент. — Индиецът остави багажа им пред вратата на кралския апартамент, вкара голям ключ в ключалката, отвори, включи осветлението и ги въведе вътре.