Джефри Арчър - Четвъртата власт

Озоваха се в огромна стая. До отсрещната стена имаше голямо легло, на което можеха да спят поне петима махараджи. И за разочарование на Кийт, както беше казал господин Бат, имаше няколко широки дивана.

— Много хубаво легло — заяви пиколото и остави куфарите им в средата на стаята.

Кийт му даде една лира бакшиш. Индиецът се поклони и излезе. Внезапно светкавица разцепи небето и светлините угаснаха.

— Как успя да го направиш? — попита Кейт.

— Ако погледнеш през прозореца, ще видиш, че го е направила сила, много по-могъща от мен. — Тя наистина погледна и видя, че целият град е потънал в мрак.

— Е, тук ли ще стоим, докато пуснат електричеството, или ще потърсим къде да седнем? — попита Кийт и протегна ръка в тъмнината към бедрата й.

— Ти водиш — рече Кейт и хвана ръката му. Той полека я поведе към леглото, после се блъснаха в него и със смях се стовариха върху дюшека.

— Много хубаво легло — каза Кийт.

— На него са спали много махараджи — прибави Кейт.

— И лорд Маунтбатън.

— Между другото, Кийт, нямаше нужда да купуваш бомбайската електрическа компания само за да ме вкараш в леглото — засмя се тя. — Знаеш ли, вече бях започнала да си мисля, че се интересуваш единствено от ума ми…

Таймс

1 април 1966

Лейбъристите взимат властта: Осигурено абсолютно мнозинство

Армстронг хвърли поглед към една машинописка, която не познаваше, и влезе в кабинета си. Сали говореше по телефона.

— С кого е първата ми среща?

— С Дерек Кърби — като затисна слушалката с длан, отвърна тя.

— Кой е пък този?

— Бивш главен редактор на „Дейли Експрес“. Работил е там само осем месеца, но твърди, че имал интересна информация. Да го поканя ли?

— Не, остави го да почака още малко — рече Армстронг. — Кой се обажда?

— Фил Баркър. От Лийдс.

Дик кимна и взе слушалката от ръката й, за да разговаря с новия генерален директор на „Уест Райдинг Груп“.

— Приеха ли условията ми?

— Съгласни са на един милион и триста хиляди лири, платими на равни вноски през следващите шест години — стига да се запази равнището на продажбите. Но ако спаднат през първата година, всяка следваща вноска ще намалява пропорционално.

— Не забелязаха ли уловката в договора?

— Не — отвърна Баркър. — Смятат, че през първата година ще искаш да увеличиш тиража.

— Добре. Само се погрижи да уговориш най-ниската възможна сума, после през втората година ще започнем да ги увеличаваме. По този начин ще натрупам цяло богатство. Ами „Хъл Екоу“ и „Гримсби Таймс“?

— Още е рано, но след като вече всички знаят, че купуваш, Дик, задачата ми не става по-лесна.

— Просто ще трябва да предлагаме повече и да плащаме по-малко.

— И как предлагаш да го постигнем?

— Като прибавяме клаузи с обещания, които нямаме абсолютно никакво намерение да спазваме. Не забравяй, че англичаните рядко дават някого под съд, защото не обичат да ходят по съдилища. Така че винаги следвай буквата на закона. Не го нарушавай, само използвай вратичките му. А сега на работа.

И Армстронг затвори.

— Дерек Кърби чака — напомни му Сали.

Дик си погледна часовника.

— Откога виси тук?

— Двайсет, двайсет и пет минути.

— Тогава да прегледаме пощата.

След двайсет и една години Сали знаеше кои покани приема Армстронг, в какви благотворителни прояви не участва, на какви събирания държи речи и на чии вечери обича да го виждат. Винаги приемаше онова, което можеше да помогне на кариерата му, всичко останало отхвърляше. Когато след четирийсет минути затвори стенографския си бележник, тя отбеляза, че Дерек Кърби чака вече повече от час.

— Добре, да влезе. Но ако ме потърсят за нещо интересно, можеш да ме свържеш.

Когато Кърби влезе, Армстронг не стана, а само махна с ръка към стола срещу бюрото.

Посетителят изглеждаше нервен — Дик бе установил, че с чакането почти винаги се постига такъв резултат. Кърби беше на около четирийсет и пет, макар че заради бръчките и оплешивяващата си коса изглеждаше по-стар. Носеше хубав костюм, но не последна мода, и макар че ризата му бе чиста и идеално изгладена, яката и маншетите му бяха оръфани. Армстронг предположи, че след напускането на „Експрес“ си е изкарвал прехраната на свободна практика и че му липсват парите за безотчетни разходи. Каквото и да имаше да продава журналистът, навярно можеше да му предложи половината цена и да му плати една четвърт.