Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Добро утро, господин Армстронг — каза Кърби.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — отвърна Дик, — но се появи нещо спешно.

— Разбирам.

— Е, с какво мога да ви помогна?

— Не, аз мога да ви помогна — отвърна Кърби.

Очевидно многократно беше репетирал тази реплика.

Армстронг кимна.

— Слушам ви.

— Известна ми е поверителна информация, която може да ви позволи да се сдобиете с национален вестник.

— Няма начин да е „Експрес“ — рече Дик и се направи, че гледа през прозореца. — Защото докато Бивърбрук е жив…

— Не, нещо по-голямо.

Армстронг помълча, после попита:

— Желаете ли кафе, господин Кърби?

— Предпочитам чай — отвърна бившият главен редактор.

Дик вдигна слушалката на един от телефоните и каза:

— Сали, би ли ни донесла чай? — Това означаваше, че срещата може да продължи повече от очакваното и не бива да го прекъсват.

— Вие сте били главен редактор на „Експрес“, ако не греша — каза Армстронг.

— Да, един от седмината през последните осем години.

— Така и не разбрах защо ви уволниха.

Секретарката влезе с чая.

— Човекът, който ви наследи, беше кретен, пък и изобщо не ви дадоха време да покажете на какво сте способен.

Кърби се усмихна. Моментът едва ли бе подходящ да отбележи, че Армстронг съвсем наскоро бе назначил неговия заместник за главен редактор на един от собствените си вестници.

— Е, щом не е „Експрес“, за какво точно става дума?

— Преди да продължа, трябва да изясня собственото си положение — каза Кърби.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Ами, след опита ми с „Експрес“ искам да съм убеден, че няма да имам проблеми.

Дик не отговори. Кърби отвори куфарчето си и извади някакъв лист хартия.

— Моите адвокати подготвиха този документ, за да гарантират…

— Просто ми кажи какво искаш, Дерек. Всички знаят, че спазвам обещанията си.

— Тук пише, че ако придобиете въпросния вестник, аз ще бъда назначен за главен редактор и ще получа обезщетение от сто хиляди лири. — И той подаде договора на Армстронг.

Дик бързо го прочете и веднага щом видя, че никъде не се споменава за заплата, а само за назначаването на Кърби за главен редактор, се подписа. Бе се избавил от редактора си в Брадфорд, като му определи заплата от една лира годишно. При други обстоятелства би посочил на Кърби, че евтините адвокати постигат евтини резултати, но сега се задоволи просто да му върне подписания документ.

— Благодаря — вече по-уверено каза Кърби.

— Е, на кой вестник искаш да си главен редактор?

— На „Глоуб“.

Това беше втората изненада за тази сутрин. „Глоуб“ се смяташе за един от най-добрите вестници на Флийт стрийт. Никой дори не бе намеквал, че се продава.

— Но всички акции се държат от едно семейство — възрази Армстронг.

— Точно така — потвърди Кърби. — Двама братя и снаха. Сър Уолтър, Алекзандър и Маргарет Шъруд. И тъй като председател на борда е сър Уолтър, всички смятат, че той контролира компанията. Само че това не е вярно — акциите са поделени поравно между тримата.

— Това ми е известно — каза Дик. — Пише го във всяка статия за сър Уолтър.

— Да. Но не пише, че наскоро тримата са се скарали.

Армстронг повдигна вежди.

— Миналия петък вечеряли заедно в апартамента на Алекзандър. Сър Уолтър долетял от Лондон, а Маргарет от Ню Йорк, очевидно по случай шейсет и втория рожден ден на Алекзандър. Но празникът се провалил, защото Алекзандър и Маргарет съобщили на Уолтър, че им е писнало да не обръща достатъчно внимание на „Глоуб“, и заявили, че лично е виновен за спадането на продажбите. Откакто бил станал председател, тиражът паднал от четири на по-малко от два милиона броя — под този на „Дейли Ситизън“, който се хвали, че вече е вестникът с най-голям тираж в страната. Обвинили го, че прахосва прекалено много време за голф и залагане на конни надбягвания. Последвало истинско състезание по надвикване и Алекзандър и Маргарет ясно му дали да разбере, че макар вече на няколко пъти да били отхвърляли предложения да продадат акциите си, това не означавало, че ще го правят и в бъдеще, тъй като нямали намерение да се жертват заради неговата некадърност.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Армстронг.

— От готвачката му — отвърна Кърби.

— От готвачката му ли?

— Казва се Лиза Милтън. Преди Алекзандър да я наеме при себе си в Париж, работеше в един ресторант на Флийт стрийт. — Той замълча за миг. — Алекзандър не е от най-добрите шефове и Лиза отдавна щеше да напусне и да се върне в Лондон, ако…