Джефри Арчър - Четвъртата власт

Кийт я гледаше и не я разбираше.

— Прецакали са ни, Кийт — каза тя. — Някой, който не е искал да си в Лийдс в дванайсет часа, за да подпишеш договора.

Таунсенд скочи от седалката, изтича по пътеката и преди стюардът да успее да му попречи, влетя в пилотската кабина. Командирът на полета със съчувствие го изслуша, но отбеляза, че след като самолетът вече бил на път за Бомбай, не можел да му помогне с нищо.

— Самолетът излетя и двамата са на борда — съобщи от телефон на летището Бенсън. — Ще останат във въздуха поне през следващите четиринайсет часа.

— Добра работа, Рег — отвърна Армстронг. — Сега се върни в „Риц“. Сали вече е запазила стаята на Таунсенд, така че чакай да се обади Улстънхоум. Дотогава аз ще съм пристигнал в хотел „Куинс“ и ще ти кажа номера на стаята си.

Кийт седеше в самолета и удряше с длани по страничните облегалки.

— Кои са тези хора и как са успели да го направят?

Кейт беше почти сигурна, че знае кои са и до голяма степен как са успели.

Три часа по-късно потърсиха господин Кийт Таунсенд в „Риц“. Телефонистката изпълни инструкциите, дадени й от изключително щедрия господин, с когото бе приказвала по-рано същата сутрин, и прехвърли разговора в стая 319, където беше Бенсън.

— Кийт там ли е? — попита разтревожен глас.

— Кой се обажда, моля?

— Хенри Улстънхоум.

— Добро утро, господин Улстънхоум. Господин Таунсенд се опита да ви се обади сутринта, но линията постоянно даваше заето.

— Зная. Някой ми позвъни към седем, но се оказа грешка. Когато по-късно се помъчих да набера, телефонът беше блокирал. Но къде е Кийт?

— Пътува за Мелбърн. Майка му получила инфаркт и посланикът му запази места в самолета.

— Съжалявам, но се боя, че господин Шътълуърт може да не се съгласи да изчака с договора. И без това едва го убедих изобщо да ни приеме.

Бенсън дословно прочете думите, които му бе написал Армстронг:

— Господин Таунсенд ми нареди да ви предам, че е пратил свой представител в Лийдс и го е упълномощил да подпише договора, стига вие да не възразявате.

— Не възразявам — отвърна Улстънхоум. — Кога ще пристигне?

— Вече би трябвало да е в хотел „Куинс“. Замина за Лийдс малко след като господин Таунсенд потегли за „Хийтроу“. Няма да се изненадам, ако в момента ви търси в хотела.

— В такъв случай най-добре да сляза във фоайето и да го намеря — каза Улстънхоум.

— Между другото — прибави Бенсън, — нашият счетоводител би желал да потвърди окончателната сума — сто и двайсет хиляди лири.

— Плюс всички правни разноски — каза адвокатът.

— Плюс всички правни разноски — повтори Бенсън. — Няма да ви задържам повече, господин Улстънхоум. — И затвори телефона.

Улстънхоум напусна заседателната зала и слезе с асансьора, убеден, че ако адвокатът на Кийт носи чек за цялата сума, ще успее да уреди всичко преди пристигането на Шътълуърт. Оставаше един-единствен проблем: нямаше представа кого да търси.

Бенсън помоли телефонистката да го свърже с един номер в Лийдс и когато му отговориха, той поиска да му дадат стая 217.

— Добра работа, Бенсън — похвали го Армстронг. — Сега плати в брой за хотела и можеш да си почиваш до края на деня.

Във фоайето Дик видя Холит да приказва с мъжа от „Савой“ и се запъти право към тях.

— Добро утро. Казвам се Ричард Армстронг. Извинете, че закъснях.

Улстънхоум го погледна. Можеше да се закълне, че го е виждал някъде.

— Изобщо не сте закъснели. Резервирал съм заседателната зала, за да не ни безпокоят. Заповядайте.

Двамата мъже кимнаха и го последваха.

— Жалко за майката на Кийт — каза Улстънхоум, докато се качваха в асансьора.

— Да, наистина — отвърна Армстронг, като внимаваше да не каже нещо, което впоследствие да го уличи.

В заседателната зала Дик и Холит провериха договора до последна подробност, докато Улстънхоум пиеше кафе в ъгъла. Адвокатът се изненада, че са толкова предпазливи, след като Кийт вече е дал своята благословия, но реши, че на тяхно място би постъпил по същия начин. От време на време Холит му задаваше въпроси, неизбежно следвани от тих разговор с Армстронг. След час те приключиха с договора и потвърдиха, че всичко е наред.

Улстънхоум също се канеше да им зададе някои въпроси, но в същия момент в залата влезе мъж на средна възраст, облечен в довоенен костюм — Джон Шътълуърт. След като се ръкуваха, Дик заяви:

— Не ни остава нищо друго, освен да подпишем договора.

Джон Шътълуърт кимна. Армстронг извади от вътрешния си джоб писалка, наведе се и постави името си там, където сочеше треперещият показалец на Стивън. После подаде писалката на Шътълуърт, който мълчаливо го последва. Холит връчи на Улстънхоум чек за 120 хиляди лири. Адвокатът кимна, когато Армстронг му напомни, че е най-разумно да го осребри незабавно.