Джефри Арчър - Четвъртата власт

— Ужасно съжалявам — каза тя. — Да позвъня ли на Хенри Улстънхоум и да му обясня?

— Не. Ще му се обадим от летището.

След няколко минути Таунсенд слезе от асансьора на първия етаж. Докато слагаха куфарите му в багажника, той уреди сметката, отиде при автомобила, даде бакшиш на пиколото, настани се до Кейт на задната седалка, наведе се напред и нареди на шофьора:

— „Хийтроу“.

— „Хийтроу“ ли? — учуди се той. — Казаха ми да ви откарам на Кингс Крос. Не са споменавали за „Хийтроу“.

— Не ми пука какво са ти казали. Просто ме закарай на „Хийтроу“.

— Съжалявам, господине, но аз си имам нареждания. Разбирате ли, Кингс Крос е в самия град и цената е една, докато за „Хийтроу“ е друга и не можем просто…

— Ако веднага не потеглиш и не караш бързо, ще те пребия! — извика Таунсенд.

— Не понасям да ми говорят така — отвърна шофьорът, слезе от колата, отвори багажника и започна да вади куфарите на тротоара.

Кийт понечи да изскочи след него, но Кейт го хвана за ръката и каза твърдо:

— Стой тук и ме остави аз да се оправя.

Таунсенд не можеше да чуе разговора зад автомобила, но след няколко секунди видя, че шофьорът пак товари куфарите.

— Благодаря ти — рече той, когато Кейт се върна.

— Не благодари на мен, а на него — прошепна репортерката.

Потеглиха.

— Щом стигнем на летището, ще трябва да позвъня на Даунър — тихо рече Таунсенд.

— Защо? — попита Кейт.

— Може би преди да излетим ще успея да поговоря с лекаря на майка ми в Мелбърн, но не зная номера.

Тя кимна. Кийт започна да почуква с пръсти по прозореца. Опитваше си да си спомни последната си среща с лейди Таунсенд. Тогава й разказа за вероятната покупка на „Уест Райдинг Груп“ и тя му зададе обичайните си проницателни въпроси. На сбогуване той й обеща, че ако сключи сделката, ще й се обади от Лийдс.

— И кое е момичето, което ще водиш със себе си? — попита го майка му.

Той отговори предпазливо, ала знаеше, че не е успял да я заблуди. Кийт погледна Кейт и му се прииска да я хване за ръка, но тя бе потънала в мислите си. По пътя до летището никой от двамата не проговори. Когато спряха пред терминала, Таунсенд изскочи от колата и отиде да потърси количка, докато шофьорът разтоварваше багажа им. Кийт му даде голям бакшиш, благодари му няколко пъти и последван от Кейт, бързо забута количката към гишето за проверка на документите.

— Нали не сме закъснели за полета до Мелбърн? — попита той, когато подаде паспорта си.

— Не, господин Таунсенд — отвърна служителката. — Посланикът ни предупреди. За вас са резервирани два билета — единият на ваше име, другият за госпожица Тълоу.

— Това съм аз — подаде й своя паспорт Кейт.

— Местата ви са в първа класа. Моля, идете на изход седемнайсет. Пътниците вече се качват на борда.

Когато влязоха в залата за заминаващи, им оставаха още няколко минути и Таунсенд отиде да потърси телефон. Наложи се да изчака на опашка. Накрая набра домашния номер на Хенри. Даваше заето. Опита още три пъти, но със същия резултат. Тъкмо звънеше на посланика, когато по високоговорителите обявиха последно повикване за полета му. В залата вече нямаше никой друг, освен него и Кейт. Той й махна с ръка да тръгва към самолета.

Остави телефона да звъни още няколко секунди. Накрая се отказа, затвори и се затича към изхода.

— Успя ли? — попита Кейт, докато той закопчаваше колана си. За пръв път му говореше на „ти“.

— Не — отвърна Таунсенд. — Телефонът на Хенри постоянно даваше заето, а в посолството не ми отговориха.

Кейт замълча. Самолетът вече рулираше към пистата.

— Докато ти звънеше, имах време да помисля — каза Кейт. — Нещо не се връзва.

Самолетът започна да ускорява.

— Какво искаш да кажеш?

— На първо място, моят билет.

— Твоят билет ли? — озадачи се Кийт.

— Да. Откъде са знаели в „Куонтас“ на чие име да го запазят?

— Сигурно им го е дал посланикът.

— А той откъде го е знаел? Поканата му за вечеря беше само за теб, защото не е знаел, че те придружавам.

— Сигурно е попитал в хотела.

— Възможно е. Но ме безпокои още нещо.

— Какво?

— Пиколото знаеше точно на коя маса да дойде.

— И какво от това?

— Странно, че знаеше на коя маса да дойде, въпреки че ти беше с гръб към него.

— Може да е попитал метрдотела.

— Не — отвърна Кейт. — Мина точно покрай него, но изобщо не го попита за нищо.

— Не разбирам за какво говориш?

— И телефонът на Хенри постоянно е давал заето, въпреки че едва минаваше осем и половина. — Колелата на самолета се откъснаха от земята. — И защо не си успял да се свържеш с посланика в осем и половина, след като си разговарял с него в седем и двайсет?