Джефри Арчър - Четвъртата власт

Когато майка му отвори вратата, баща му със залитане мина покрай нея и се просна на дюшека. Захърка само след секунди.

Луби помогна на майка си да внесат покупките. Но колкото и топло да говореше за тях нейният най-голям син, тя изобщо не изглеждаше доволна от резултатите на едногодишния труд на съпруга си и само клатеше глава, докато решаваше какво трябва да се направи с всяка от стоките.

Подпряха чувала с жито в един от кухненските ъгли, оставиха картофите в щайгата, рибените кюфтенца намериха място до прозореца. След като прецени размера на дрехите, майка му ги раздаде на децата си. Обувките бяха захвърлени до вратата за всеки, който би имал нужда от тях. Накрая токата беше прибрана в малка картонена кутия, която Зелта скри под една разхлабена дъска до дюшека на съпруга си.

През нощта, докато останалите от семейството спяха, Луби реши, че повече никога няма да отиде на полето с баща си. На следващата сутрин, когато татко му се събуди, момчето нахлузи оставените до вратата обувки и откри, че са му прекалено големи. Последва баща си навън, но този път стигна само до предградията, където се скри зад едно от крайпътните дървета. Баща му продължи, без изобщо да се обръща назад, за да види дали наследникът на царството му го следва.

Луби се затича към пазара. През остатъка от деня обикаляше сергиите и разглеждаше стоките — плодове и зеленчуци, мебели и домакински принадлежности. Повечето продавачи бяха готови да търгуват с каквото и да е, стига да смятаха, че ще имат печалба. Момчето с опиянение наблюдаваше различните прилагани от търговците методи на пазарене с клиентите: някои се караха, други увещаваха, почти всички лъжеха за произхода на стоката си. Още по-вълнуващи бяха различните езици, на които говореха. Луби бързо откри, че подобно на баща му, повечето купувачи се провалят в пазарлъка. Целият следобед той внимателно слушаше и започна да разбира няколко думи на чужди езици.

Когато вечерта се прибра вкъщи, в главата му се рояха стотици въпроси към майка му и той за пръв път установи, че даже тя не е способна да отговори на някои. Накрая тя му каза: „Време е да тръгнеш на училище, малкият ми“. Единственият проблем бе, че в Дуски нямаше училище за толкова малки деца. Зелта реши веднага щом има възможност да сподели проблема с чичо си. В крайна сметка, с такъв блестящ ум синът й можеше да стане дори равин.

На следващата сутрин Луби стана преди баща си, нахлузи вехтите обувки и се измъкна от къщата, без да буди братята и сестрите си. Тича чак до пазара и отново започна да обикаля сергиите и да наблюдава търговците, които подреждаха стоките си за новия ден. Внимателно ги слушаше и постепенно разбираше все повече от думите им. Започна да осъзнава какво е имала предвид майка му с това, че Господ му е дал дарба за езици. Ала тя не можеше да знае, че синът й притежава и търговски гений.

Луби хипнотизирано зяпаше, докато хората разменяха дузина свещи за пиле, скрин за два чувала картофи, коза за изтъркан килим или количка дърва за дюшек. Как му се искаше да е в състояние да купи дюшека, по-широк и дебел от онзи, на който спеше цялото семейство!

Продължи да ходи на пазара всяка сутрин. Научи, че умението на търговеца не зависи единствено от стоките, които продава, но и от способността му да убеди клиента, че се нуждае от тях. Трябваха му само няколко дни, за да разбере, че онези, които използват пъстри хартийки, са по-хубаво облечени и в определено по-добра позиция да сключат добра сделка.

Когато баща му реши, че е дошло време да отведе на пазара следващите две крави, шестгодишното момче беше повече от готово да се заеме с пазарлъка. Тази вечер малкият търговец отново трябваше да замъкне татко си вкъщи. Но след като пияният мъж се стовари на дюшека, жена му просто зяпна огромната камара вещи, които синът й натрупа пред нея.

Луби прекара повече от час, за да й помогне да ги разпредели между членовете на семейството, но не й каза, че му е останала една пъстра хартийка, на която е отпечатано числото „10“. Искаше да открие какво друго може да купи с нея.

На следващата сутрин не се насочи направо към пазара, а за пръв път пое по улица „Шул“, за да проучи какво се продава в дюкяните, които понякога посещаваше. Спря пред фурна, месарница, грънчарница, магазин за дрехи и накрая пред бижутера господин Лекски — единственият магазин с табела на вратата, при това написана със златни букви. Загледа се в една брошка, поставена в средата на витрината. Беше по-красива дори от онази, която майка му носеше веднъж годишно, на Рош Ашана 7 7 Еврейската Нова година. — Б.пр. . Когато вечерта се прибра вкъщи, Луби застана до огъня, докато майка му готвеше скромната им вечеря, и й каза, че магазините не били нищо повече, освен неподвижни сергии с витрини и че когато си притискал носа към стъклото, виждал, че почти всички клиенти вътре плащат с хартийки и не се опитват да се пазарят с продавача.