Джефри Арчър - Четвъртата власт

Луби седеше толкова неподвижно, че майка му се уплаши и го попита дали не му е зле.

— Добре съм, мамо — отвърна той. — Но тъй като е Рош Ашана, си мисля какво трябва да направя през новата година. — Зелта се усмихна. Все още хранеше надеждата, че е родила дете, което може да стане равин. Луби замълча и се съсредоточи върху проблема с кутията. Не изпитваше угризения, че ще извърши нещо, което майка му би определила като грях, защото вече се беше убедил, че ще върне всичко на мястото му много преди края на годината.

Тази нощ момчето се престори на заспало, докато не се увери, че всички са се унесли. После предпазливо запълзя към целта си. Баща му хъркаше силно и Луби се боеше, че всеки момент някой от братята и сестрите му може да се събуди и да го разкрие.

Момчето затаи дъх и заопипва пода.

Секундите се превърнаха в минути. После внезапно дъската помръдна. Той натисна единия й край с дясната си длан и бавно я повдигна. Пъхна лявата си ръка в дупката и докосна някакъв ръб. Хвана го и внимателно извади картонената кутия, после върна дъската на мястото й.

Остана абсолютно неподвижен, докато не се убеди, че никой не го е забелязал. Един от по-малките му братя се размърда, сестрите му запъшкаха и го последваха. Луби използва шума и бързо запълзя покрай стената към вратата на стаята.

Изправи се и опипом потърси бравата. Потната му длан я откри и бавно я натисна. Тя високо изскърца, нещо, което никога не му бе правило впечатление. Луби спря навън и остави картонената кутия на земята, затаи дъх и предпазливо затвори вратата.

После се затича, притиснал кутията към гърдите си. Не поглеждаше назад, но ако го беше направил, щеше да види, че старият равин го наблюдава от по-голямата си къща зад тяхната.

— Точно както се страхувах — измърмори равинът. — В него надделява бащината му кръв.

Щом се отдалечи, Луби за пръв път погледна в кутията, ала въпреки лунната светлина не успя да види съдържанието й. Продължи напред, защото се боеше, че някой може да го е забелязал. Когато стигна до центъра на града, седна на стъпалата на пресъхналия фонтан, целият разтреперан от възбуда. Но изтекоха минути преди да успее да види всички съкровища, които криеше кутията.

Имаше две пиринчени токи, няколко различни копчета, едно от които голямо и лъскаво, както и стара монета с главата на царя. И в ъгъла лежеше най-желаното богатство: малка кръгла сребърна брошка, заобиколена с искрящи камъчета.

Когато часовникът на градския съвет удари шест, Луби пъхна кутията под мишница и се запъти към пазара. Седна между две сергии и извади всичките си скъпоценности. После обърна кутията наопаки и нареди вещите върху равната сива повърхност, като постави брошката в средата. Едва беше свършил, когато някакъв мъж, помъкнал чувал с картофи, спря и погледна надолу към стоката му.

— Колко искаш за това? — попита той на чешки и посочи голямото лъскаво копче.

Момчето си спомни, че господин Лекски никога не отвръща на въпроса с отговор, а с друг въпрос.

— Ти какво предлагаш? — попита го на родния му език Луби.

Селянинът смъкна чувала на земята.

— Шест картофа — отвърна той.

Детето поклати глава.

— Толкова скъпо нещо струва поне дванайсет картофа — отвърна Луби и повдигна копчето към слънцето, за да позволи на потенциалния си клиент да го разгледа по-отблизо.

Селянинът свъси вежди.

— Девет — накрая отстъпи той.

— Не — отсече Луби. — Първото ми предложение е и последно. — Надяваше се, че звучи като господин Лекски, увещаващ някой намръщен купувач.

Мъжът поклати глава, вдигна чувала, преметна го през рамо и се отдалечи. Луби се зачуди дали не е допуснал ужасна грешка, като е отказал деветте картофа. Той изруга и пренареди стоката си, като пак остави брошката в средата.

— Колко искаш за това? — посочи към накита друг клиент.

— Ти какво предлагаш? — попита Луби този път на унгарски.

— Чувал от най-доброто ми жито — отвърна селянинът, гордо свали дисагите от магарето си и ги стовари пред момчето.

— А защо ти е брошката? — спомнило си друг метод на стария бижутер, попита то.

— Утре жена ми има рожден ден — поясни той, — а миналата година забравих да й купя подарък.

— Ще разменя този прекрасен наследствен накит, който е собственост на семейството ми от няколко поколения — като протегна брошката към него, отвърна Луби — за пръстена на ръката ти…

— Но пръстенът ми е златен — засмя се селянинът, — а твоята брошка е от обикновено сребро.