Джефри Арчър - Четвъртата власт

В момента, в който вдигна очи и видя кой е, момчето скочи.

— Добро утро, господин Лекски — поздрави то и бързо отпрати другия си клиент.

Старецът пристъпи напред, наведе се и заразглежда подредените върху кутията предмети. Луби не можеше да повярва, че бижутерът се интересува от стоката му. Първо господин Лекски взе старата монета с главата на царя. Момчето разбираше, че всъщност не е заинтригуван от нея: често го бе виждал да се преструва така, преди да попита за цената на онова, което всъщност иска. „Никога не им показвай какво желаеш“ — стотици пъти му беше повтарял той.

Луби търпеливо изчака старецът да насочи вниманието си към средата на кутията.

— Колко предлагате? — започна собствената му игра момчето.

— Сто крони — отвърна господин Лекски.

Детето не бе съвсем сигурно как да реагира, тъй като до този момент не му бяха предлагали повече от десет крони. После си спомни максимата на наставника си: „Искай три пъти повече, за да получиш двойна цена“. Луби погледна стареца и каза:

— Триста.

Бижутерът се наведе и остави пръстена на мястото му.

— Двеста, и това е последното ми предложение — твърдо отвърна той.

— Двеста и петдесет — с надежда рече момчето.

Господин Лекски замълча. Продължаваше да гледа пръстена.

— Двеста двайсет и пет — накрая отстъпи той. — Но само ако прибавиш и старата монета.

Луби незабавно кимна, като се мъчеше да скрие радостта си от сделката.

Бижутерът извади портфейл от вътрешния джоб на палтото си, подаде му двеста двайсет и пет крони и прибра монетата и тежкия златен пръстен. Детето погледна нагоре към стареца и се зачуди дали има още на какво да го научи.

Този следобед не успя да продаде нищо повече, затова събра стоката си рано и доволен от успеха си, се запъти към центъра на града. Когато стигна на улица „Шул“, купи чисто нова кофа за дванайсет крони, пиле за пет и пресен хляб от фурната за една.

Докато крачеше по главната улица, малкият търговец си свирукаше. Когато мина покрай магазина на господин Лекски, погледна към витрината, за да провери дали красивата брошка, която възнамеряваше да купи на майка си преди Рош Ашана, все още се продава.

И изпусна новата кофа на земята. Не можеше да повярва. Очите му се разшириха. На мястото на брошката лежеше стара монета с надпис, който съобщаваше, че е с лика на император Николай I и че е от 1829 година. Отдолу беше написана цената.

Хиляда и петстотин крони.

Мелбърн Куриер

25 октомври 1929

Криза на Уолстрийт: Крах на стоковата борса

Да си роден като второ поколение австралиец има много преимущества и известни недостатъци. Нямаше да мине дълго и Кийт Таунсенд щеше да открие някои от недостатъците.

Кийт беше роден в 14:37 часа на 9 февруари 1928 година в голямо колониално имение в Турак. Първият телефонен разговор на майка му от леглото беше с директора на гимназията „Сейнт Андрюс“, за да запише първородния си син за учебната 1941 година. Баща му телефонира от кабинета си на секретарката на мелбърнския клуб по крикет, за да впише името му в петнайсетгодишния списък на чакащите.

Бащата на Кийт сър Греъм Таунсенд произхождаше от Дънди в Шотландия, но в началото на века бе пристигнал с товарен кораб в Австралия заедно с родителите си. Макар и собственик на „Мелбърн Куриер“ и „Аделейд Газет“, удостоен само година по-рано с рицарска титла, мелбърнското общество — някои представители на което бяха там близо век и никога не се уморяваха да напомнят, че не са наследници на каторжници — или не му обръщаше внимание, или просто говореше за него в трето лице.

Сър Греъм не даваше и пукната пара за мнението им или поне не го проявяваше. Хората, с които обичаше да общува, работеха във вестници, а онези, които смяташе за свои приятели, прекарваха поне един следобед седмично на хиподрума. Коне или хрътки — за сър Греъм нямаше значение.

Но Кийт имаше майка, която мелбърнското общество не можеше толкова лесно да пренебрегне, жена, чийто род стигаше чак до висш морски офицер от Първата флота. Ако беше родена едно поколение по-късно, тук спокойно можеше да се разказва за нея, а не за нейния син.

Тъй като Кийт бе единственият му син — имаше две по-големи деца, и двете момичета — сър Греъм още от раждането му реши, че той ще го наследи във вестникарския бизнес и за тази цел се зае да му даде образованието, необходимо за истинския свят. На тригодишна възраст детето за пръв път посети бащините си преси в „Мелбърн Куриер“ и незабавно се опияни от мириса на мастило и тракането на пишещите машини. От този момент нататък придружаваше баща си на работа винаги, когато имаше възможност.