Джефри Арчър - Четвъртата власт

— … и за чувал жито — прибави момчето.

— Ти си луд — каза мъжът.

— Някога тази брошка е била носена от прочута аристократка, затова трябва да те попитам: нима тя не е достойна за жената, която е родила децата ти? — Нямаше представа дали човекът има деца, но въпреки това продължи: — Или и тази година ще я пренебрегнеш?

Унгарецът замълча и се замисли над думите на детето. Луби остави брошката в средата на кутията и впери очи в нея, без изобщо да поглежда към пръстена.

— За пръстена съм съгласен — накрая рече селянинът, — но не и с чувала жито.

Момчето се намръщи и се престори, че обмисля предложението. То взе брошката и отново я разгледа под слънчевите лъчи.

— Добре — въздъхна Луби. — Но само заради рождения ден на жена ти. — Господин Лекски го бе научил винаги да внушава на клиента чувството, че е спечелил в пазарлъка.

Селянинът бързо свали тежкия златен пръстен и грабна брошката.

Едва приключи с тази сделка, когато се върна първият му купувач, понесъл стара лопата. Той остави полупразния си чувал с картофи на земята пред Луби.

— Промених решението си — каза чехът. — Ще ти дам дванайсет картофа за копчето.

Но момчето поклати глава.

— Вече искам петнайсет — без да поглежда нагоре, отвърна то.

— Но сутринта искаше дванайсет!

— Да, но оттогава ти си продал половината си картофи за тази лопата — и подозирам, че това е била по-добрата половина.

Селянинът се поколеба.

— Ела пак утре — продължи Луби. — Само че тогава ще искам двайсет.

Чехът отново се намръщи, ала този път не нарами чувала си.

— Приемам — сърдито отвърна той и започна да вади картофите.

Луби за пореден път поклати глава.

— Сега пък какво искаш? — извика му селянинът. — Мислех, че сме се спазарили.

— Ти видя моето копче — каза Луби, — но аз не съм видял картофите ти. Редно е аз да ги избера, не ти.

Чехът сви рамене, разтвори чувала и му позволи да си избере петнайсет картофа.

Този ден Луби не сключи друга сделка и когато търговците започнаха да се разотиват, момчето събра вещите си, стари и нови, прибра ги в картонената кутия и за пръв път се разтревожи, че майка му ще открие какво е направило.

Бавно прекоси пазара към отсрещната страна на града и спря там, където пътят се раздвояваше на две тесни пътеки. Едната водеше към полето, другата — към гората. Луби се озърна назад, за да се увери, че никой не го е проследил, и се шмугна в гъсталака. Избра едно от дърветата, изкопа с голи ръце дупка в основата му и зарови кутията и дванайсет от картофите.

Накрая замаскира дупката и се върна обратно на пътя, като броеше крачките. Двеста и седем. Хвърли поглед назад към гората, после се затича, прекоси града и спря едва пред вратата на дома си. Изчака няколко секунди да си поеме дъх и влезе вътре.

Майка му вече пълнеше чиниите с рядка супа от ряпа и навярно щеше да му зададе много повече въпроси защо толкова се е забавил, ако светкавично не беше извадил трите картофа. Когато видяха какво им носи, братята и сестрите му нададоха радостни писъци.

Зелта остави черпака в тенджерата и го погледна право в очите.

— Откраднал ли си ги, Луби?

— Не, мамо — отвърна момчето.

На лицето й се изписа облекчение и тя взе картофите. Изми ги един по един в кофата, която течеше винаги, щом се напълнеше повече от половината, свари ги, после опитно ги обели и ги наряза на парченца, като отдели на мъжа си допълнителна порция. Сергей дори не си и помисли да попита сина си откъде е взел най-добрата храна, която ядяха от дни насам.

Изтощен от първия си ден като търговец, Луби заспа дълго преди да се смрачи.

На следващата сутрин излезе още преди баща му да се събуди. Тича чак до гората, преброи двеста и седем крачки, спря, когато стигна до дънера на дървото, и започна да копае. Изрови картонената кутия и се върна в града.

Този път се настани между две сергии в отсрещния край на пазара, но когато купувачите стигаха до него, повечето или бяха открили търсеното, или вече бяха изчерпали желанието си за пазарене. Вечерта господин Лекски му обясни трите основни правила на търговията: място, място и пак място.

На другата сутрин Луби разположи кутията си край входа на пазара. Бързо откри, че при него спират много повече хора, някои от които го питаха на различни езици колко иска за златния пръстен. Неколцина дори го премериха, но той не успя да сключи сделка, която да намери за изгодна.

Луби се опитваше да размени дванайсет картофа и три копчета за здрава кофа, когато осъзна, че до него е застанал изискан господин с дълго черно палто и търпеливо го чака да свърши с пазаренето.