Джефри Арчър - Четвъртата власт

Тя влезе в кабинета и произнесе същите думи, които през последната година казваше всяка неделя:

— Време е господин Кийт да се приготви за черква, сър Греъм.

— Мили боже, госпожице Стедмън, кога е станало толкова късно? — отговори той и придружи сина си до вратата.

Кийт неохотно напусна спокойния рай на бащиния си кабинет и последва госпожица Стедмън.

— Знаете ли какво току-що ми каза татко, госпожице Стедмън? — със силен австралийски акцент, който със сигурност щеше да я ядоса, попита момчето.

— Нямам представа, господин Кийт — отвърна тя. — Но каквото и да е, да се надяваме, че няма да ви попречи да се съсредоточите върху проповедта на преподобния Дейвидсън. — Докато маршируваха нагоре по стълбището към спалнята му, Кийт мрачно мълчеше. И не промълви нито звук, докато не седна при родителите си в ролса.

Знаеше, че трябва да се съсредоточи върху всяка дума на свещеника, защото преди да им позволи да си легнат, госпожица Стедмън винаги изпитваше него и сестрите му върху най-дребните подробности от текста. Сър Греъм изпитваше облекчение, че не подлага и него на същата проверка.

Наказанието за всяко от децата, което не се представяше добре, беше три нощи в къщичката на дървото, построена от госпожица Стедмън скоро след пристигането й. „Действа благотворно върху изграждането на характера“ — постоянно им напомняше тя. Ала Кийт никога не й каза, че понякога нарочно отговаря грешно, защото трите нощи в къщичката на дървото означаваха блажено избавление от нейната тирания.

Две решения, които щяха да предопределят живота му, накараха единайсетгодишния Кийт да избухне в сълзи.

След обявяването на войната срещу Германия австралийското правителство възложи на сър Греъм специална задача, която, обясни на сина си той, щяла да налага да прекарва много време в чужбина.

Само дни след заминаването на баща му за Лондон Кийт получи и по настояване на майка си прие предложението да постъпи в гимназията „Сейнт Андрюс“ — училище за момчета в предградията на Мелбърн.

Кийт не бе убеден кое от двете решения му причини повече мъка.

Облечен в първите си дълги панталони и със сълзи на очи, той пристигна в „Сейнт Андрюс“ за началото на новия срок. Майка му го предаде на възпитателка, която изглеждаше издялана от един и същи къс камък с госпожица Стедмън. Първото момче, което видя на влизане през главния вход, беше Дезмънд Мотсън. По-късно с ужас откри, че не само са в една и съща сграда, но и в една и съща спалня. Първата нощ не успя да заспи.

На следващата сутрин Кийт стоеше в дъното на училищната аула и слушаше речта на директора господин Джесъп, който произхождаше от някакъв английски град на име Уинчестър. След няколко дни установи, че представата на господин Джесъп за забавление е петнайсеткилометров крос в пресечена местност, следван от студен душ. След като се преоблечаха и се върнеха в стаите си, добрите момчета трябваше да четат Омир в оригинал. В последно време Кийт четеше почти само разкази за „нашите храбри военни герои“ и за техните подвизи на фронта, отразени в „Куриер“. След един месец в „Сейнт Андрюс“ с радост би разменил мястото си с тях.

През първата ваканция каза на майка си, че ако училището е най-щастливият период от живота му, за него няма никаква надежда в бъдеще. Дори тя беше започнала да разбира, че Кийт почти няма приятели и е станал самотник.

Единственият ден от седмицата, който очакваше с нетърпение, бе сряда. Тогава можеше да избяга от „Сейнт Андрюс“ по обяд и да се прибере едва след като изгасят осветлението. Щом прозвучеше училищният звънец, той се мяташе на велосипеда си и изминаваше единайсетте километра до най-близкия хиподрум, където си прекарваше чудесно. На дванайсетгодишна възраст се смяташе за специалист по конни надбягвания и му се искаше да има повече собствени пари, за да започне да залага сериозно. След последното надбягване отиваше в сградата на „Куриер“ и наблюдаваше отпечатването на първото издание.

Също като баща си, Кийт се чувстваше по-спокойно в компанията на журналисти и любители на конните надбягвания, отколкото на синовете на мелбърнското висше общество. Как копнееше да каже на класния си ръководител, че след завършване на училище мечтае да стане кореспондент в „Спортинг Глоуб“, един от бащините му вестници. Но не издаде тайната си на никого, защото се боеше, че могат да съобщят на майка му, която вече намекваше, че има други планове за бъдещето му.